"Новогодишна приказка" от Ангел Каралийчев

Ти знаеш ли оная малка къщурка с книжното прозорче? 

Тя се намира накрай града, до самия път, който навлиза в гората. Насреща е високият комин на книжната фабрика. Цял ден този комин изкарва гъсти кълба дим. Ще попиташ: защо на прозорчето наместо стъкло са опънали бяла книга? Защото една немирна детска ръка тупна стъклото със снежна топка и го строши. Ако идеш в тая къщурка и почукаш на пътната врата, никой няма да ти отвори, но ще чуеш един ясен глас на момиче:

— Кой хлопа, моля?

Това е гласът на Калинка. Тя е петгодишно момиченце. Подир малко ще прогърми и един дебел мъжки глас:

— Хей, кой си ти? Ако си мечка, да се махаш, защото ще те заколя със сабята си!

Този пък е гласът на тригодишния Крум — братчето на Калинка. Той е мъничък, едвам приказва, бърка думите, но гласът му е страшно надебелял. Представи си, този Крум, наместо да пие вода — яде сняг. Простинал е хубавичко и сега буха здравата. Ще попиташ — нямат ли майка тези деца? Имат майка, много добра майка си имат, но тя е работничка в книжната фабрика. От зори до мрак се труди, печели пари, за да купува на децата си хляб, дрешки, дърва.

Сега ще ти разкажа какво се случи с Калинка и Крум срещу Нова година. Следобед, когато майка им тръгна към фабриката, заръча:

— Мирно да стоите! Да не се боричкате, да не изядете всичкия хляб и да не изгорите всичките дърва, защото други нямаме. Утре цял ден ще мръзнем, ако ги изгорите. Довечера, като се върна, ще ви донеса по едно кравайче и една голяма бяла книга. На нея ще нарисуваме дядо Мраз как пристига с шейна. Довиждане, деца!

— Довиждане, мамчице! — извикаха двете деца и затвориха вратата.

Щом заглъхнаха стъпките на майката, децата се втурнаха към печката. Отвориха вратичката й, клекнаха и почнаха да пъхат вътре дървата, които майка им беше приготвила за Коледа. Натикаха вътре всичките дръвчета. Печката грозно забумтя и светна. Стана много горещо. Децата разтвориха вратите и прозореца. Нахлу зимният студ. Подир един час, когато дървата изгоряха — стаята изведнъж изстина, защото децата не се сетиха навреме да затворят вратата и книжното прозорче.

— Когато се върне мама довечера, ще ни пребие — замислено проговори Калинка. — Какво да правим сега? Искаш ли да отидем в гората и да съберем сухи дръвца?

— Искам! — отговори важно Крум.

Облякоха си дебелите дрехи. Калинка завърза Крумовите уши с един вълнен шал. След туй грабна кошчето за дърва, хвана Крума за ръката и го поведе. Беше още видело, когато навлязоха в гората. Отлъчиха се по пътя. С голяма мъка почнаха да събират сухи клончета. Додето напълнят кошчето — настана вечер. Мразовитият вятър залюля дърветата и започна да ги засипва със сняг.

— Олеле, како, една снежинка влезе в окото ми, не мога да виждам.

— Няма нищо, какиното момче — извика Калинка и обърса окото на Крума с престилката си. — Върви сега подире ми, да излезем на пътя, че затъмняхме.

Закрачиха двете деца, но наместо да поемат към широкия път, те навлязоха още по-дълбоко в гората. Затънаха до гърди в сняг. Почнаха да викат за помощ. Юначният Крум ревна. Страх го беше и от снега, и от вятъра, и от дърветата.

— Не плачи, миличко, защото, ако вълкът те чуе, ще дойде при нас и ще ни изяде.

Като чу тия думи, Крум, наместо да млъкне, ревна още по-силно.

— Кой плаче в тая самотна гора — извика някой зад дърветата.

Крум млъкна изведнъж. Двете деца се ослушаха и чуха песен на звънчета. Обърнаха се и що да видят: между дърветата тичат два бели коня. На челата им светят звезди, а копитата им — сребърни. Тия два коня теглят една шейна, накамарена с дърва. Върху дървата седнал един старец с бяла брада и голям калпак, целият засипан със сняг. Същински дядо Мраз.

— Кои сте вие? — попита старецът, като стигна при децата и спря конете.

— Ние сме Калинка и Крум.

— Ами що щете в гората по туй време?

— Дойдохме да съберем сухи дръвца.

— Дръвца ли? Я се качвайте на шейната!

И брадатият старец пое най-напред Крума, сетне Калинка. Намести ги на коленете си. Загърна ги хубаво с кожуха си и подкара конете. Запяха отново звънчетата.

Когато стигнаха до малката къщурка с книжното прозорче, старецът спря шейната. Сне полека двете премръзнали деца и ги заведе в къщи. Сетне се запретна и стовари всичките дърва от шейната в двора. Децата просто не вярваха на очите си, че имат толкова много дърва. Като свърши тая работа, старецът с дългата брада влезе в къщи, наведе се, целуна двете деца по челата и си отиде. Калинка и Крум чуха само как полекичка заглъхна песента на звънчетата.

Късно вечерта се върна майката. Децата я посрещнаха на прага.

— Мамчице, видя ли дървата?

— Видях ги, пиленца. Тая зима няма да мръзнете. Господ здраве да дава на дяда ви Горана от Дълбок дол. Обеща ми човекът и си сдържа думата.

— Имаш грешка, мамо, тези дърва ги докара дядо Мраз с шейна. Два големи бели коня теглеха шейната — извика Калинка.

— На челата им имаше звезди — обади се и Крум със своя пресипнал дебел глас.

— Защо ти е толкова пресипнал гласът? — попита майката. — Сякаш цял ден си бил в гората. Затворете вратата. Елата сега да си получите кравайчетата. Като ги изядете, ще ми нарисувате този дядо Мраз, дето ни е докарал дървата. Искам и аз да го видя. Може пък да прилича на дяда ви Горана…

Влад Цепеш- Дракула ( син на Дявола)

Влад Трети Дракула е роден според едни източници на 7 декември 1431г., според други- или ноември или декември в къща в Шесбург (Сигиошара) - тогава унгарски град.

Днес в Сигиошара им къща- музей, пълна със средновековни оръжия и различни вещи, свързани с Влад, но няма достоверна информация, че именно там е родното му място.
Прозвището Дракула идва от баща му (Влад Втори Дракул), който е  бил член на Ордена на дракона (или на румънски език- Dracul- Дракул, с второ значение: Дявол.
Заради жестокостта си, която проявява към враговете си, Влад си спечелва прозвището Цепеш (от румънски Vlad di Tepes- човек, който убива и нанизва на кол).
Множество градове и местности в Румъния са свързани погрешно с името на Дракула- като например замъкът Бран, намиращ се близо до град Брашов. Няма нито един източник, който да посочва, че Влад е роден там, че е живял там, или е бил владетел на крепостта Бран. Само в един източник се споменава, че князът е пренощувал един път там.
Въпреки свирепите наказания, който налага, благодарение на нестихващата омраза на Дракула към турците, днес е считан за национален герой. Той често е обявяван като светец, защото намира смъртта си в битка и се изправя срещу своя брат- предател. 
Влад става владетел на Влахия като насилствено премахва предишния й управник. Твърдо решен да не се поддава на интригите на нечестните политически игри, княза изгражда около себе си стена, която не допуска нито приятелства, нито вяра в никого.

През 1436-1437 г, бащата на Влад поема управлението на Влашко и установява столицата си в Търговище (Румъния). Седем години по- късно синовете на Влад Втори- Влад (Цепеш) и Раду Красивия са заложници на Мехмед Втори, поради политически причини. Турците освобождават Влад като го уведомяват за смъртта на баща му, който бил измъчван и погребан жив от болярите в Търговище.
На 25 годишна възраст, младия княз успява да отмъсти за смъртта на баща му. Управлява 6 години, през който юмрукът му е потопен в насилие и кръв и три пъти се възкачва на трона на Влахия.
Самата Румъния е раздирана от несъгласия, битки и протягане към трона.
Когато Влад Цепеш поема властта, благородниците в двора с насмешка му заявяват, че са видели да се сменят поне над двадесет князе, при зададения въпрос от Влад: колко владетели са се изредили преди него. При този отговор, той решава да смаже всякаква съпротива и за наказание ги набива на кол, заедно със семействата им.
Някои източници твърдят, че когато дошли османските пратеници в замъка на Влад, принца ги помолил да свалят чалмите си и след като получил отказ, отново ги набучил на кол.

Наказанията, с който си служи Влад са меко казано ужасяващи и брутални: често се е случвало да нареди хора да бъдат- драни живи, варени, пържени, обезглавявани, ослепявани, изгаряни, набождани с пирони, погребвани живи, жигосвани. Харесвало му да да реже носове, уши, гениталиите или езиците на жертвите си. Но безспорно любимото му наказание било набиването на кол.
Последното го прилага на трансилванските търговци, защото нарушили издадените от него касаещи ги закони.
Когато турците решили да се доближат и да нападнат земите на младия княз, те заварили ужасяваща гледка: над 20 000 турски пленници, набити на кол. По- късно тази невероятна гледка получава прозвището " Гората на коловете ". Тактиката на терор и ужас дава резултат- турската армия се оттегля.
Султанът освобождава брата на Цепеш- Раду и го поставя начело на турската войска срещу Влашко. Раду успява да завземе трона и прогонва брат си.
Според легендите именно тогава се самоубива и съпругата на Цепеш- за да избегне турския плен.
Влад успява да се качи на трона си още един път, но за кратко- той е убит и обезглавен. Главата му е пратена на турския султан, който я набива на кол, показвайки надмощието си над Цепеш ( набивача на кол). 
Местонахождението на гроба на Влад остава загадка. Доскоро се считаше, че гробът на Цепеш се намира в Снагов,под олтара на църквата, но когато се отваря през 1933 г, той е празен. Вместо човешки останки, са открити конски кости, датирани към неолита. Няколко години по- късно в задната част на църквата е намерен обезглавен скелет, обвит в изгнили парцали. Мнозина вярват, че това е трупа на някогашния злодей Влад Цепеш.
Славата, която в съвремието му се носи като на вампир, по- скоро е взаимствана от книгата на Брам Стокър- "Дракула"... Най- вероятно :) 

Ръкавиците

Някога използвано като покана за дуел, днес хвърлянето на ръкавица в лицето може да предизвика единствено недоразумение. Но като подарък, ръкавиците все още са идеалния аксесоар, с който да изразите грижа и привързаност, особено когато наближават студените дни.

Ръкавиците са се появили на много места по света преди всичко като предпазна мярка от наранявания или външни влияния и едва по- късно, с появата на общественото разслояване, са се превърнали в моден аксесоар.

Най- старите ръкавици в света са открити в гробницата на Тутанкамон. Още в Древен Египет те били символ на власт и богатство.

В Античността ръкавиците се ползвали за предпазване на ръцете по време на работа, но тъй като придобивали все по- голяма популярност, още през Средновековието започнали да се превръщат в символ на статус. Обикновените хора носели широки ръкавици, а дамите от висшето общество- дълги ръкавици с отделни пръсти, фина изработка и външен вид. 

Едва през 19 век в Англия се появила първата машина за шиене на ръкавици. Това позволило джентълмените да сменят ръкавиците си по шест пъти на ден и възникнал изразът "сменя като ръкавици". Било абсолютно недопустимо мъж или жена от висшето общество да се появява публично без ръкавици. Също се смятало за много невъзпитано ръкавиците да се слагат пред външни лица.
Най- красивите и скъпи ръкавици са били на кралското семейство и висшето духовенство.

Ръкавиците, носени като украса, били много луксозни, със скъпоценни камъни и ушити с такова внимание, че са били обект на възхищение.

Мъжките ръкавици винаги са били и си остават къси, но дамските са се удължавали под диктата на модата. По- рано жените рядко се появявали без ръкавици и колкото по- къси ръкави е налагала модата, толкова повече се увеличавала дължината на ръкавиците.

Поставянето на ръкавици за опера с 16 телени копчета е отнемало половин час и то в случай че камериерката е имала сръчни пръсти. Днес могат да се намерят дамски ръкавици в три дължини в зависимост от това колко официален е случаят: до китката, до лакътя и оперни т.е. над лактите.
Обществените норми често са се променяли и по отношение на ръкавиците- първо всички са сваляли ръкавица при ръкуване, а след това само мъжете, което е в сила и днес. Черните копринени ръкавици някога са се носели през деня, а белите са били за вечерните излизания. Днес не е възпитано да се яде с ръкавици при наличието на сребърни прибори, докато римляните са се предпазвали от горещите храни с помощта на специални ръкавици.
Някога е имало обичай ръкавиците да се предават при престъпление. Хвърлени в лицето, те са израз на ужасна обида, която означава дуел; рицарите са ги носели като талисман в шлемовете си; с ръкавиците се е потвърждавал завет или се е давала гаранция; хвърляли са се към някого като предизвикателство или са били давани като символ на привързаност и любов.

Представителите на духовенството и днес носят ръкавици в църковните церемонии като символ на разделението на телесното от духовното, а престъпниците- за да прикрият пръстовите си отпечатъци. За съжаление на престъпниците, този стереотип е остарял, защото и ръкавиците имат уникален пръстов отпечатък, по който е възможно да се разпознае и открие извършителят.
Днес ръкавиците като моден аксесоар са ограничени до официалните поводи, на които ги носят сам жените.

Някои мъже, които карат спортни коли, носят и подходящи ръкавици, но това също е остарял навик от времената, когато воланите са били от хлъзгав материал, така че са били необходими качествени ръкавици.
Многовековната традиция повелява да се подаряват ръкавици в навечерието на новогодишните празници. Докато по- рано се е вярвало, че парфюмираните ръкавици предпазват от болести и могат да прогонят чумата, днес те са просто красив аксесоар. :) 

Инфо: Интернет и модни списания оттук, оттам :)

Леко мотивиране след депресията

Не знам как да започна.. Нещо музата за писане ми е избягала тази вечер. Тъжно ми е, липсват ми мама и татко, осъзнавам, че ако не е Найден, всъщност съм самичка.. Сякаш не съм израснала тук.. Мястото ми не е тук.

Когато настъпи лятото, ще се махнем от този град. Ще сме на гости или може би ще останем за постоянно.. Като гледам снимки, предпочитам да останем за постоянно. Да живеем на остров, никой да не ни познава, да не ни се бърка... 

Да сме до морето. Да си имаме лодка. Да си пием сутрин кафето и да чуваме вълните.. 

<3 <3 <3 Да започнем наново. Да не мислим постоянно как да преживяваме с 400 лева на месец. (Всъщност гърците са по- прецакани със сметките, но това е друга тема :) )

Да си вземем куче... Да се разхождаме по пясъка и морето да ни гали краката.. О-о! Размечтах се :)

                                      * *                   * *

Живей сега!

Усмихвай се сега!

Радвай се на това, което имаш днес,

и се бори за всичко онова,

което искаш да имаш утре,

защото колелото на живота не се върти назад

и времето не спира привечер.

Успешният човек е този,

който може да построи

основите на живота си с камъните,

които другите хвърлят по него.

Или както казва моята фаворитка:

- Ще бъде толкова вълнуващо! Не се плаши- всички ще те обичат! :)

Я да го прегледаме този Stan :)

Stratos Antipariotis е гръцки певец, представящ себе си с артистичното име Stan. Роден е на 1 Август 1987 г. в Атина.

Стратос , или по- скоро Стан, както е познат в Гърция, е бъдещ млад музикант. Идвайки от остров Парос, където е израснал, навлиза в музикалната индустрия като написва текст на песента "Giati " за дебютният албум на гръцката група " Vegas ". В началото на неговата кариера той работи и с Bo за песента " Tha'thelia" , с Nicko за летния му хит " Last summer ", Claydee Lupa & Dimension "Call me", Sakis Rouvas за песента "To Allo Sou Miso" и Katerina Stikoudi "6 Ekatommyria".
През Април 2011г Стан официално дебютира като изпълнител. Неговата песен "An Mou Ftanan Ta Lefta" е продуцирана от Еми мюзик, и постига огромен успех. Последвалия го соло сингъл през Август същата година- "Taxidepse Me" също бележи удивителен напредък, поради което и медии  фенове го наричат " феномен" . 

Няколко месеца по- късно, през Октомври, работи с изпълнителя Nemba за песента " Sto Myalo Mou" . А през Декември прави изненада на феновете си с ново парче, продуцирано за три седмици, специално за коледните празници- " Fetos Ta Xristougenna".
През Март 2012 г., докато работи по първия си студиен албум и подготвя песен от него- " 1 Vradi" намира време да продуцира и новия хит "Tora" на гръцкия изпълнител Sakis Rouvas. 
Няколко дни по- късно Стан заминава на турне в Америка, минавайки през Ню Йорк, Чикаго и Бостън. За това време той успява да се срещне с влиятелни личности от музикалното пространство, като Gorilla TEK и Michael Jackson. 
През Юни 2012 г, Стратос е готов и със следващата си песен "Kalokairini Drosia", седмица след това албумът му с името STAN е излязъл на пазара, и веднага след това той заминава на турне в Европа. 
През Октомври той се завръща в родината си, след като е обиколил и Австралия, изнасяйки концерти в Сидни, Мелбърн и Брисбейн. През това време поредното му парче "Oti Pio Omorfo Eho Dei" е номер едно в музикалните класации.
През Март 2013 г, Стратос е готов и с нов хит- " Se thelo edo", който можем да похвалим с над 2 000 000 гледания в социалната мрежа You Tube, натрупани само два месеца, след излизането на песента. 

През Май 2013 прави второ турне отвъд океана, но този път маршрута минава през Канада, Торонто, Холивуд и Ню Йорк.
Официален сайт на Ставрос, където можете да откриете и нещо допълнително: 
www.iamstratos.com или www.stan.com.gr

Как да си направим.. мляко с ориз? :)

Една наистина сложна рецепта... :) 

Когато бях малка умирах за този десерт! Постоянно дрънках майка ми: " Хайде, направи ми, моля те! " И понеже това се случваше рядко, когато все пак родителското тяло склоняваше, с брат ми си облизвахме и пръстите!

Сега, след доста години, в който даже забравих и какъв беше вкуса, една вечер се прибрах от работа, влачейки се като мекотело, заварих моя приятел да действа в кухнята, а до него наредени като войници- купички, пълни с моя сладък детски спомен!

То едно щастие, едни изблици от моя страна!.. Добре че нямаше и хлипания, че най- вероятно щях да го шокирам с тези реакции :) 

Относно сладката рецепта, научих " сложната" й тайна една вечер, когато ни се ядеше нещичко " по- така" , а нямаше у дома в нито един шкаф. Всичко бяхме омели - доста добри прасенца сме! Последва малък спор кой да слезе до магазина да си вземем едно- две неща, които са ни необходими. Найден се пожертва, защото и никотиновия му глад не издържа! :D

И така... Заставаме на кухненския плот и започваме : 

Взимаме си кутия прясно мляко от един литър. Понеже ние се глезим да си пием кафенцето с мляко 

си запазихме около 200 мл да си имаме :) 

Останалото го сварихме с още две големи чаши вода, за да имаме повече!

След като преценихме, че е готово, сложихме ориза ( горе долу 400 гр ) и падна едно бъркане,

сякаш си правя отвара от билки в някой казан!

Поглеждаме през прозореца- от 16-я етаж ни се отваря доста симпатична гледка, а сградите вечер като светят, се омагьосваш.. Да не говорим за зарите, които ни забавляват през две- три вечери :)

След усиленото бъркане, става още по- усилено бъркане, защото сложихме и захар на вкус. Точното количество ми се губи, защото Найден изсипа от пакета, колкото си му хареса.

След това продължаваме с бъркането, освен за яки мускули на ръцете, спомагаме и за сгъстяването на сместа :) 

След 10 минутки ( дори и те са много) всичко е готово ;) 

Разсипахме го в няколко купички и воала! - имаме си вече сладичко у дома!

Представяме ви Негово величество : RELAX-A...

Каквото и да си говорим, няма никакъв смисъл,ако не сме си поспали, полежали някъде или сме се изтегнали на дивана в поза " разкрачена жаба" , гледайки безучастно някакви редуващи се картинки по телевизията.

Най най, ама наистина най обичам, когато моят Найден се намърда някъде да поспи, а аз го издебна и увековеча дрямката му в поредната снимка, на която после се смея докато ме заболи корем : 

И така, все пак да продължим напред: нашият организъм, или мозък, както си прецените, се нуждае от около 8-9 часа сън, за да може да функционира нормално. Проблемът ни обаче, е че никой не си доспива, получава съответно проблясък на лудост и готово- според статистиките, живеете в град, пълен с недоспали откачалки :) 

Защо се получава така? 

Както искайте му казвайте: Липса на свободно време е най- разпространеният вариант. Няма почивни дни, колкото ни се иска, а тялото ни изисква поне 4 дена, за да се адаптира към хубавата почивка, която, както разбрахме, я няма напоследък. 

Как да се справим с проблема?

Не знам просто как ще се почувствате, след като научите отговора, но съм длъжна да ви го кажа: Няма как да се справим.

Тръгнем ли да си търсим почивката, оставаме без работа, недоволни шефове, а парите ни, спестяванията ни, се топят със скоростта на сняг под жарко слънце. 

Какво остава да направим? 

Да се надяваме? 

Глупости!

Трябва сами да си станем шефове, разбира се :) 

Или пък, както казват някои познати : да го караме по "айляк" :* 

Все някъде някак си ще се докопаме до скъпоценните ни минути сън, малко релаксче и всички екстри, който го съпътстват: меките възглавници и уютният диван.. 

Като го намерите, обадете ми се- и аз го търся напоследък под дърво и камък! :)

За проблемите, как ги изритваме в ъгъла или теорията на бокса

Глупаво е да подценяваш проблемите си, но когато те завземат връх и избутат положителната ти енергия в главата, трябва да им приложиш няколко туша и да ги изхвърлиш от ринга. 

Какво можеш да направиш: 

- да имитираш абсолютен непукизъм

Това е добре донякъде- даваш пълен ignore на нещата наоколо и си въобразяваш, че намаляваш темпото, но когато прецениш, че доста време си прекарала в летаргия, събуждането и адаптирането към лайняната ситуация, става още по- неприятен и огромен проблем, който е развил размерите на гигантски балон!

Решение: Като всяка модерна мацка, е хубаво да разполовиш нещата- да ползваш малко непукизъм, но не до там да прецакаш и приспиш проблемите за малко... В подходящата ситуация ( или по- точно постарай се да я създадеш) плесни шумна плесница и се наслаждавай на последствията- проблемите бягат. Ураааа!

Втора точка: ( може би най- доброто решение)

- да убиеш проблемите още в зародиш

На една от предишните ми работи, където има безброй колежки и естествено още по- голям брой интриги, нещата излязоха извън контрол, понеже се оставих на течението, мислейки си, че е хубава идея за момента. Пълен абсурд!

Трябва да демонстрираш отношение, с което така хубавичко да те запомнят колеги, колежки, проблеми, че като те видят да бягат като опарени :) 

И трета точка най- вероятно трябва да представя, но няма да го направя - проблемите винаги ще ни пълзят по нервите. Колкото и да ги неутрализираме с ритници и крушета, те се възвръщат, готови да ни прекатурят!

Хайде да им предадем поздрави и да ги натупаме, както можем! :)

Писмо до мен... преди осем години :)

Здравей, Кате. 

Още си объркана и уплашена. Родителите ти са те оставили сама с непознати хора. Досега не ти се е случвало подобно нещо. Не се тревожи. Не се затваряй в себе си. Наслаждавай се на твоята компания.

 Доста разочарования те очакват. Градът не е това, което си си мислела, че е. Несполуките ще са зад всеки ъгъл. Ще останеш прекалено дълго време самичка. 

Ще бъдеш използвана, мамена, ще чуеш грозни критики за себе си. Няма как да се избегне това. Ще плачеш, сгушена в някоя стара плюшена играчка и ще обвиняваш кой ли не. Няма да ти помогне. 

Ще започнеш първата си работа. Няма да забравя реакцията ти, когато си тръгна с първият си бакшиш- за училище ще имаш парички за закуска :) 

Ще откриеш и колко подли са мъжете. Ще ти вземат много неща. Ще се сблъскаш с наркотиците и как те влияят на хората около теб. Ще се отчаеш, ще ти се наложи да работиш без да получиш никакви пари. 

Шефа ти ще се смее, когато ти даде заплата от 27 лева.. Знам, доста тежък момент. Ще се разплачеш- сметките не могат да се оправят с толкова малко пари!

Ще се опиташ да се сближиш с приятели от детството.. и там няма да ти провърви.

Чакат те трудни години. Направо невъзможни на моменти. И въпреки всичко, пак ще се усмихваш, пак ще се доверяваш, пак ще търсиш надежди в калта.. 

Ще смениш много квартири. От този факт ще ти е болно, защото обичаш домашния уют и винаги ще искаш да имаш свое местенце, което да наричаш "вкъщи"... защото, Кате, откакто се премести в града, старото " вкъщи" вече не е това, което си оставила. Няма да е същото. Ще го разбереш след време и ще останеш разочарована и тъжна. Да, нямаш работа у дома. Мама ще се обажда рядко и много ще се карате.. Дори и сега, след осем години.

На моменти няма да има дори какво да ядеш.. Точно тогава ще ти помогне баба Тони. Да, няма да я харесаш в началото, но тя е единствения човек, за който ще ти е мъчно най- много. Тя ще замени починалата ти баба. Ще те научи на това- онова. И ще си има местенце в малкото ти сърчице. Завинаги, надявам се :) 

Ще срещнеш и най- голямото си любовно разочарование. Оттам насетне ще си изкривиш мисленето за мъжете и ще се опиташ да ги сменяш като кърпички, мислейки си, че ги разиграваш. 

Ще търсиш, а няма да намираш. Ще имаш кола, но за малко. С нея ще си прибереш нещата във старото "вкъщи" при вашите и ще се разплачеш, че всичко е било заблуда и няма да знаеш какво ще правиш.. 

Брат ти ще дойде да живее с теб. 

Да, да- помня още колко щастлива ще бъдеш.. През тези години той е твоят герой и мисълта за него те крепи, за да продължиш напред. Мъчно ти е за него много- с него споделяш, общите ви спомени те топлят и знаеш, че няма да спреш да си го обичаш. 

Кате.. и той ще те разочарова.. Най- много дори, защото си мислеше, че и той те обича толкова, колкото и ти него.

Така ми се иска да ти спестя тези години...

Но не се отчайвай! Може би и двете ще осъзнаем след време, че се е налагало да минем през това, за сметка на следващите ни моменти. Те ще са много по- добри от преди. Обещавам ти! Сега не си сама, имаш някой до себе си, който те обича и преминавате трудните моменти заедно.

Успех, само напред.. 

                                               От бъдещето ти :))

Писмо на Чарли Чаплин до дъщеря му Жералдин

Мое момиче,
Сега е нощ. Една коледна нощ. Всички невъоръжени войни в моята малка крепост заспаха. Не са будни нито брат ти, нито сестра ти. Дори майка ти вече спи. Едва не събудих заспалите птички, докато стигна до тази полусветла стая.

Толкова съм далеч от теб! Но нека ослепея, ако макар и за миг твоят портрет е изчезвал от очите ми.  Той е тук - на масата, тук – до моето сърце. Но къде си ти? Там – в приказния Париж, танцуваш на величествената театрална сцена на Шанз Елизе. Знам това, а сякаш в тихата нощ чувам стъпките ти, виждам очите ти да блестят като звезди в зимната тъмнина. Чух, че твоята роля в този празничен и светъл спектакъл е ролята на персийска красавица, пленена от хан Татар. Бъди красавица и танцувай. Бъди звезда и сияй. Но ако възторзите и благодарността на публиката те опиянят, ако ароматът на цветята, изпратени за теб, те замае, ти седни в един ъгъл, прочети писмото ми и се вслушай в гласа на своя баща.

Аз съм твоят баща, Жералдин!

Аз съм Чарли, Чарли Чаплин!

Знаеш ли колко нощи съм седял до твоето легло, за да ти разказвам приказки, когато ти беше малка – за Спящата красавица, за будния дракон в полето... А когато сънят идваше в старческите ми очи, аз му се надсмивах и казвах: "Върви си! Аз спя с мечтите на своята дъщеря!" Виждах тези мечти, Жералдин, виждах бъдещето ти, днешния ти ден! Виждах едно момиче да играе на сцената, една фея да танцува по небето. Чувах публиката да казва: "Виждате ли това момиче? То е дъщерята на стария шут. Помните ли как се казва – Чарли?"

Да! Аз съм Чарли! Аз съм старият шут!

Днес е твой ден. Танцувай! Аз танцувах в широк и окъсан панталон, а ти в копринена рокля на принцеса. Тези танци и шумът на аплодисментите ще те издигнат понякога в небесата.

Иди! Иди и там! Но се връщай на земята!  И гледай живота на хората, живота на ония улични танцьорки в крайните квартали, които играят гладни и треперят от студ и беднотия. Аз бях като тях, Жералдин! В ония нощи, в ония приказни нощи, в които заспиваше с моите приказки, аз оставах буден. Гледах твоето лице, усещах ударите на сърцето ти и се питах: "Чарли! Нима това котенце ще те познае някога?"  Ти не ме познаваш, Жералдин... Колкото и приказки да съм ти разказвал в ония далечни нощи, своята приказка аз никога не съм ти разказвал... А тя също е интересна... Приказка за един гладен шут, който танцуваше и пееше в бедните квартали на Лондон, а после ... събираше милостиня...Това е моята приказка!

Аз съм вкусил глада, зная какво значи да бъдеш без покрив! Нещо повече, аз съм изпитал унизителната болка на скитника шут, в чиито гърди бушува цял океан от гордост, а трябваше подхвърляните монети да го пресушават. Но въпреки всичко аз съм жив, а за живите обикновено малко се говори.

По-добре да говорим за теб!

След твоето име, Жералдин, е моето – Чаплин. С него повече от четиридесет години съм разсмивал хората на земята. Но аз съм плакал повече, отколкото те са се смели, Жералдин! В света, в който ти живееш, не съществуват само танци и музика!

В полунощ, когато излизаш от големия салон ти забрави богатите почитатели, но не забравяй да попиташ шофьора на таксито, който те отвежда у дома, за неговата жена... И ако е бременна, ако няма пари да купи дрешка на детето, ти сложи пари в ръката му. Казал съм в банката да изплащат тези твои разходи. Но за другите – ти трябва да изпращаш точната сметка! От време на време с метрото или с автобус разглеждай града, разхождай се.Гледай хората! И най-малкото по един път на ден казвай: "И аз съм една от тях!"  Да! Ти си една от тях, моето момиче. Нещо повече! Изкуството, преди да даде на човека крила, за да излети във висините, обикновено му счупва краката. И когато дойде момент, в който ти почувстваш себе си над публиката, веднага напусни сцената! Иди с първото такси в околностите на Париж. Аз много добре ги познавам!... Там ще видиш много танцьорки като теб – даже по-красиви от теб, и по-горди от теб. От ослепителния блясък  на прожекторите  на твоя театър няма и следа! За тях прожектор е луната. Погледни, добре погледни! Не танцуват ли по-добре от теб? Признай си, моето момиче! Винаги има някой, който танцува по-добре! И знай – в семейството на  Чарли никой не е бил толкова груб, за да може да ругае един файтонджия или да подиграе просяка, седнал край Сена...

Аз ще умра, но ти ще живееш...  Искам ти никога да не живееш в бедност! Заедно с това писмо ти изпращам и един бял чек. Колкото искаш пиши на него. Но когато харчиш два франка, не забравяй да си кажеш, че третата монета не е твоя. Тя трябва да принадлежи на непознатия мъж, който се нуждае от един франк. А него ти лесно можеш да намериш. Поискаш ли да видиш тези непознати бедняци, ти можеш навсякъде да ги откриеш. Ако говоря с теб за пари, правя това, защото познавам измамната сила на тези дяволи...  Знаеш ли, дълго време съм прекарал в цирка. И винаги съм се безпокоял за въжеиграчите. Но трябва да ти кажа една истина, мое момиче – хората падат по-лесно от твърдата земя, отколкото играчите от нестабилното въже. Може би някоя вечер блясъкът на най-скъпия диамант ще те измами. В същата тази вечер този диамант ще бъде твоето нестабилно въже и падането ти е сигурно. Може би един ден красивото лице на някой принц ще те измами. В същия ден ти ще бъдеш неопитен въжеиграч, а неопитните въжеиграчи винаги падат... Не продавай сърцето си за злато и накити. Защото най-големият диамант е Слънцето. За щастие той блести на лицето на всеки човек!

И когато някой ден се влюбиш в някой мъж, ти бъди цялата с него. На майка ти съм казал да ти пише за това. Тя по-добре познава любовта от мен, на нея по й приляга  да ти говори за това...

Твоята работа е много трудна. Аз знам това. Тялото ти е покрито само с парче коприна. Заради изкуството може и гол да се появиш на сцената, но да се върнеш от там по-облечен и по-чист...

Но нищо друго и никой друг на този свят не заслужава да вижда даже и ноктите на краката на едно момиче. Голотата е болест на нашето време.

Аз съм стар и може би думите ми звучат смешно. Но според мен, твоето голо тяло трябва да принадлежи на този, който обича голата ти душа. Не е страшно, ако твоето убеждение за това е от преди десет години, от времето, което си отива. Не бой се – тези десет години няма да те състарят. Но както и да е, искам ти да бъдеш последният  човек, който става поданик на острова  на голите!...

Знам, че синове и бащи винаги са бивали във вечен двубой. С мене, с моите мисли воювай, мое момиче. Аз не обичам покорните деца. И преди да капнат сълзите от очите ми върху това  писмо, искам да вярвам – тази вечер е Коледа, вечер на чудеса. Искам да стане чудо – ти наистина да си разбрала всичко, което искам да ти кажа.

Чарли е вече остарял, Жералдин! Рано или късно, вместо с бяла коприна за сцената, ти ще трябва да се облечеш в черно, за да дойдеш на моя гроб. Сега не искам да те безпокоя. Само от време на време се поглеждай в огледалото, там ще ме видиш. Кръвта ми тече в твоите вени. Искам даже тогава, когато в моите вени кръвта пресъхне, да не забравяш баща си – Чарли. Аз не бях ангел, но доколкото можах, се стремях да бъда човек. Опитай и ти.

Целувам те: Чарли

Лимонено дръвче у дома :)

Ако искате да имате в дома си растение, което е хем красиво, хем полезно, отгледайте си лимон. Гостите ще останат очаровани от растението, което ще изпълва с аромата си помещението.

Не е добра идея да купите много голямо лимоново дърво, за да си спестите усилията по отглеждането. Тъй като възрастното растение е свикнало с условия, различни от тези в дома ви, то ще расте лошо и няма да има много плодове. Листата на лимона пречистват въздуха и убиват голямо количество от бактериите в него.

Когато купите малко лимоново дръвче, корените му не трябва да са сухи, а покрити със земя или с влажен талаш. Не си правете експерименти да отглеждате лимон от семка, тъй като обикновено не се получава – затова си купете мъничък лимон, който ще превърнете след няколко години в дърво.

Необходима ви е саксия с височина около 15 сантиметра и диаметър на горната част 15-16 сантиметра. На дъното на саксията се правят между 5 и 10 малки дупки за изтичане на излишната вода – така растението няма да се увреди при прекалено поливане.

На дъното на саксията се слага дренаж – парчета то стара глинена саксия или камъчета, след това се слага мокър речен пясък, за да не попада земя в дренажа.

Не е правилно малкият лимон да бъде пресаден в голяма саксия. Трябва да се увеличава постепенно обемът на саксията. Първата саксия трябва да е с обем 1 литър, на следващата година се пресажда в двулитрова, а след 3 години в саксия с обем 10 литра.

Пръстта за лимона е добре да се вземе от място, където има опадали листа, далече от шосе, под стари липи или други дървета, с изключение на дъб. Взима се горният слой от пръстта с много хумус и с полуизгнили листенца и клонки.

При пресаждането на лимона в еднолитрова саксия трябва мястото, откъдето излизат корените, да е в земята на дълбочина не повече от 5 милиметра, а пръстта да не достига до края на саксията на около 10 милиметра.

Това се прави, за да не загнива мястото, където започват корените. Лимонът може да цъфне дори когато е на около два месеца, но се препоръчва тогава цветовете му да се откъснат, за да има растението достатъчно сили.

Посаденото растение сложете на балкон или перваз така, че горната част на листата да е насочена към светлината. Когато е горещо, лимоновото дръвче трябва да бъде засенчено от преките слънчеви лъчи.

Лимоновото дръвче не понася течение и обича шарена сянка. Не се препоръчва да се мести лимонът често, защото ще загине. Дръвчето се полива, когато горният слой на почвата засъхне. Не се допуска пълно изсъхване на пръстта в саксията.

За определяне на влажността на почвата всеки ден се взима щипка от почвата и се стиска. Ако пръстта се слепва, няма нужда от поливане, а ако се рони, растението иска вода.

Хлорираната вода трябва да престои поне 24 часа в открит съд, преди да се използва за поливане. Хлорът е вреден за цитрусовите растения. През зимата водата за поливане трябва да се загрее до 30 градуса.

Съдът за поливане трябва да се навежда до пръстта, за да не се отмива при поливане и да не се оголват корените. Полива се, докато в подложката на саксията не се появи малко вода.

Стихчета

Ако мислиш "сразен съм", сразен си.
Ако мислиш “ не смея”, не смееш.
Ако казваш “бих искал” но си мислиш “не мога”,
просто няма как да успееш.
Ако мислиш, че губиш, "загубен си”
ще ти каже светът без упойка-
успехът се крие в твоята воля
и е в умствената ти настройка.
Ако мислиш “назад съм”, назад си,
който мисли високо, не пада.
Просто трябва да бъдеш напълно уверен
щом си тръгнал да дириш награда.
Не най-силният,нито най-бързият
обезателно грабват залога,
но човекът,който печели играта,
е тоз,КОЙТО МИСЛИ “АЗ МОГА”
"Аз мога" - Иван Вазов

 Събудих се... До мене маргаритки -
любимите цветя на Бог.
Навярно ги е пратил някой,
който е будувал от любов.
Навярно някой, който знае,
че розите са суета,
нощес ми е донесъл обич
от бели, искрени цветя.
Поглеждам, между белите цветчета,
името си с цветен химикал,
на мъничка хартиена бележка
написала е снощи Любовта...
Каква шега! Докато я сънувах
при мене, без да зная, е дошла
и ме е чакала да се събудя
с букет от бели, искрени цветя.

Луната знае всичко
Понякога те виждам как вървиш
по непознати улици и чужди гари.
Над теб блещукат сънени звезди
и сигурно за мене ти разказват.
И става тихо в този странен град.
Замлъква всичко.Всичко оглушава.
И аз долавям твоя пулс в нощта
да бие с моя, точно там, отляво.
Тогава те целувам , мили мой…
На прага на съня си те целувам.
Не знам дали си го усещал,но
от сто живота вече те сънувам.
И затова те виждам как вървиш
по непознати улици и чужди гари…
И те прегръщам, след като заспиш.
И те обичам, мили мой…
Не го забравяй.
/ Caribiana /

СБОГОМ

Очите ти са пълни със сълзи,
но ти не ги затваряй, че ще бликнат!
Поспри се малко, в мене погледни 
и само ми прости, че те обичах!

Сълзите твои са от жалост, знам,
но туй за мене пак е много…
Ах, как бих искал да съм там -
една сълза от твойта болка!

Да кажа болка, може би е грешно,
отдавна нищо съм за тебе аз,
нима наистина било е грешно,
че срещнах погледа ти в онзи час?

Но спри, защо ти плачеш още,
нима наистина за мене те боли
Е, хайде сбогом! - вече полунощ е,
отдавна трябваше да сме сами.

Откъснаха крилете ми и казаха: "Ти няма да летиш",
Отрязаха нозете ми, посочиха ме с пръст: "Ти ще пълзиш".
Извадиха очите ми за да не виждам вече светлина.
Докопаха се до сърцето ми и дърпаха, и дъвчеха плътта.
Разкъсваха душата ми като обезумели псета.
Със нокти драпаха усмивката да скрият от лицето.
Отпиха от сълзите ми – дали щастливи бяха,
когато чашите им от нещастие преляха?
Простих, усмихнах се и продължих напред.
Престорих се, че всичко е наред.
А в мен със тътен болката преливаше.
Предателството ме убиваше.
Ксиана (Яница Ботева)

Сладоледено момиче,

бучка лято в есента.

Устните ми те обичат

през деня и през нощта.

Сладоледена усмивка

лъха в твоите очи.

С ягодова страст те искам,

сладки розови лъчи.

Сладоледено въздишаш

карамелен нежен хлад.

Или радостно двустишие

от лимон и шоколад.

Сладоледено момиче,

жар за моето небце.

Бишкотинче те нарича

влюбеното ми сърце.

Гмурнах се в очите ти.
Не се стърпях.
Искаше ми се да те преплувам.
Не успях.
В сърцето ти не спирам да се лутам.
Полудях.
Дълбочината ти не ме уплаши.
Занемях.
Не спирам и до днес да те будувам.
 

Камен Илиев 

Обичам мъжете,които до дъно ме пият с очи.
Които с мълчание питат, но тяхната сила личи.
Които не искат от мене да бъда добра или зла,
а просто така ме приемат и аз ги приемам-така.
Които без мене не могат, защото не мога без тях.
Които са сладка тревога, в която се хвърлям без страх.
Които цветя ми откъсват от своите пъстри души.
Които ме чакат до късно, макар,че светът се руши.
Които са с длани горещи и паля цигари от тях.
Които за всичко се сещат, а знаят,че всичко е прах.
За мен,недостъпната,дето жадуват в достъпни легла...

И все ми напомнят момчето, което остана мечта.

Светлана Йонкова

Чакам те.
Не бързам.
Не мога да се примиря с обикновена любов.
Не я искам.
Няма да ми е достатъчна.

Тя не е за хора като нас.
Нека си я имат другите.
Днес заедно.
Утре не.
Днес се обичат.
Утре не.

Няма нужда.
Много имам за даване.
Но не навсякъде.
Няма да късам парченца от себе си за други.
Пазя ги за теб.

Трябва всичко да е лудост.
Да те задушава.
Да те е страх дали е истина.
Да знаеш, че не можеш без мен.
Тогава и най-откаченото нещо на света ще ти се струва логично.
Рационално.
Необходимо.

Остави си чантата.
И телефона.
Дори гребен не ти трябва.
Харесвам те рошава.
Ще отидем в някое малко село.
Където улиците са без имена.
И даже няма магазин.
Ти ще печеш хляб.
А аз ще ти бера цветя от улицата.
И ще взимам домати и сирене от бабите.
Постно.
Но само за тялото.
Майната му на останалото.

Няма да се обичаме като останалите.
Няма да ни боли.
Ще си копаем дупки в душите.
Кратери.
Каньони.
За тоя живот.
И следващите десет.
Или сто.

Защото по-малко от това.
Изобщо не е любов.