Стихчета

Ако мислиш "сразен съм", сразен си.
Ако мислиш “ не смея”, не смееш.
Ако казваш “бих искал” но си мислиш “не мога”,
просто няма как да успееш.
Ако мислиш, че губиш, "загубен си”
ще ти каже светът без упойка-
успехът се крие в твоята воля
и е в умствената ти настройка.
Ако мислиш “назад съм”, назад си,
който мисли високо, не пада.
Просто трябва да бъдеш напълно уверен
щом си тръгнал да дириш награда.
Не най-силният,нито най-бързият
обезателно грабват залога,
но човекът,който печели играта,
е тоз,КОЙТО МИСЛИ “АЗ МОГА”
"Аз мога" - Иван Вазов

 Събудих се... До мене маргаритки -
любимите цветя на Бог.
Навярно ги е пратил някой,
който е будувал от любов.
Навярно някой, който знае,
че розите са суета,
нощес ми е донесъл обич
от бели, искрени цветя.
Поглеждам, между белите цветчета,
името си с цветен химикал,
на мъничка хартиена бележка
написала е снощи Любовта...
Каква шега! Докато я сънувах
при мене, без да зная, е дошла
и ме е чакала да се събудя
с букет от бели, искрени цветя.

Луната знае всичко
Понякога те виждам как вървиш
по непознати улици и чужди гари.
Над теб блещукат сънени звезди
и сигурно за мене ти разказват.
И става тихо в този странен град.
Замлъква всичко.Всичко оглушава.
И аз долавям твоя пулс в нощта
да бие с моя, точно там, отляво.
Тогава те целувам , мили мой…
На прага на съня си те целувам.
Не знам дали си го усещал,но
от сто живота вече те сънувам.
И затова те виждам как вървиш
по непознати улици и чужди гари…
И те прегръщам, след като заспиш.
И те обичам, мили мой…
Не го забравяй.
/ Caribiana /

СБОГОМ

Очите ти са пълни със сълзи,
но ти не ги затваряй, че ще бликнат!
Поспри се малко, в мене погледни 
и само ми прости, че те обичах!

Сълзите твои са от жалост, знам,
но туй за мене пак е много…
Ах, как бих искал да съм там -
една сълза от твойта болка!

Да кажа болка, може би е грешно,
отдавна нищо съм за тебе аз,
нима наистина било е грешно,
че срещнах погледа ти в онзи час?

Но спри, защо ти плачеш още,
нима наистина за мене те боли
Е, хайде сбогом! - вече полунощ е,
отдавна трябваше да сме сами.

Откъснаха крилете ми и казаха: "Ти няма да летиш",
Отрязаха нозете ми, посочиха ме с пръст: "Ти ще пълзиш".
Извадиха очите ми за да не виждам вече светлина.
Докопаха се до сърцето ми и дърпаха, и дъвчеха плътта.
Разкъсваха душата ми като обезумели псета.
Със нокти драпаха усмивката да скрият от лицето.
Отпиха от сълзите ми – дали щастливи бяха,
когато чашите им от нещастие преляха?
Простих, усмихнах се и продължих напред.
Престорих се, че всичко е наред.
А в мен със тътен болката преливаше.
Предателството ме убиваше.
Ксиана (Яница Ботева)

Сладоледено момиче,

бучка лято в есента.

Устните ми те обичат

през деня и през нощта.

Сладоледена усмивка

лъха в твоите очи.

С ягодова страст те искам,

сладки розови лъчи.

Сладоледено въздишаш

карамелен нежен хлад.

Или радостно двустишие

от лимон и шоколад.

Сладоледено момиче,

жар за моето небце.

Бишкотинче те нарича

влюбеното ми сърце.

Гмурнах се в очите ти.
Не се стърпях.
Искаше ми се да те преплувам.
Не успях.
В сърцето ти не спирам да се лутам.
Полудях.
Дълбочината ти не ме уплаши.
Занемях.
Не спирам и до днес да те будувам.
 

Камен Илиев 

Обичам мъжете,които до дъно ме пият с очи.
Които с мълчание питат, но тяхната сила личи.
Които не искат от мене да бъда добра или зла,
а просто така ме приемат и аз ги приемам-така.
Които без мене не могат, защото не мога без тях.
Които са сладка тревога, в която се хвърлям без страх.
Които цветя ми откъсват от своите пъстри души.
Които ме чакат до късно, макар,че светът се руши.
Които са с длани горещи и паля цигари от тях.
Които за всичко се сещат, а знаят,че всичко е прах.
За мен,недостъпната,дето жадуват в достъпни легла...

И все ми напомнят момчето, което остана мечта.

Светлана Йонкова

Чакам те.
Не бързам.
Не мога да се примиря с обикновена любов.
Не я искам.
Няма да ми е достатъчна.

Тя не е за хора като нас.
Нека си я имат другите.
Днес заедно.
Утре не.
Днес се обичат.
Утре не.

Няма нужда.
Много имам за даване.
Но не навсякъде.
Няма да късам парченца от себе си за други.
Пазя ги за теб.

Трябва всичко да е лудост.
Да те задушава.
Да те е страх дали е истина.
Да знаеш, че не можеш без мен.
Тогава и най-откаченото нещо на света ще ти се струва логично.
Рационално.
Необходимо.

Остави си чантата.
И телефона.
Дори гребен не ти трябва.
Харесвам те рошава.
Ще отидем в някое малко село.
Където улиците са без имена.
И даже няма магазин.
Ти ще печеш хляб.
А аз ще ти бера цветя от улицата.
И ще взимам домати и сирене от бабите.
Постно.
Но само за тялото.
Майната му на останалото.

Няма да се обичаме като останалите.
Няма да ни боли.
Ще си копаем дупки в душите.
Кратери.
Каньони.
За тоя живот.
И следващите десет.
Или сто.

Защото по-малко от това.
Изобщо не е любов.