K@TeToOoO

Подарък

Изпратиха при мен смъртта
да ми изпие виното,но тя
внезапно в двете ми очи се влюби-
и в моята усмивка се погуби...

Евтим Евтимов

Миг

Такава искам все да си за мене,
такава досега не си била.
Загубила ръцете при летене, 
ти вече ме прегръщаш със крила.

Евтим Евтимов


Посвещение

В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моят страх,
обесен на ост- смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,

подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми властната жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
ЩЕ хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над над благодат,
мечтата надраснал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!

Петя Дубарова

Из цикъла " ... а някъде и с други двама... "

" Недей ме лъга! - ти ми каза.-
Бъди такъв, какъвто си!"
И хълцащ от самоомраза,
аз скрих се в твоите коси.

А ти закашля се така, че
баща ти да не чуе как
дошъл на гости смешно плаче
един набръчкал се глупак.

Но аз все хълцах и признавах,
и галеше ме ти така,
че както Данте светъл ставах
под ласкавата ти ръка.

И в миг усетих, че "събрата"
е бил навярно като мен
на жизнения път в средата
сред лес от страсти заблуден,

че същото " Недей ме лъга! "
дочул е като мен и той,
и също тъй през девет кръга
е слязъл в живота свой...

Валери Петров

Тъй дълго, тъй тъжно в своята лодка

Тъй дълго, тъй тъжно в своята лодка

греба през живота едвам.

Защо никой в моята лодка не седна,

та плувам аз толкова сам?

Прости ми, о, Боже, затуй, че те питам-

и тъй е голям моят грях;

когато издигна весла над вълните- 

сълзи се стичат по тях.

Когато погледна в морето зад мене, 

пронизва скръб моето сърце:

онези бразди зад кърмата-

не са ли две молещи бели ръце!

Ян Неруда

"Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.
Умореният ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.
Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!
Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!
Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!
Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.
Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи.
Всеки огън гори-догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.
Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка.
...Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна..."

Пеньо Пенев, "Пътека"