Представяме ви Негово величество : RELAX-A...

Каквото и да си говорим, няма никакъв смисъл,ако не сме си поспали, полежали някъде или сме се изтегнали на дивана в поза " разкрачена жаба" , гледайки безучастно някакви редуващи се картинки по телевизията.

Най най, ама наистина най обичам, когато моят Найден се намърда някъде да поспи, а аз го издебна и увековеча дрямката му в поредната снимка, на която после се смея докато ме заболи корем : 

И така, все пак да продължим напред: нашият организъм, или мозък, както си прецените, се нуждае от около 8-9 часа сън, за да може да функционира нормално. Проблемът ни обаче, е че никой не си доспива, получава съответно проблясък на лудост и готово- според статистиките, живеете в град, пълен с недоспали откачалки :) 

Защо се получава така? 

Както искайте му казвайте: Липса на свободно време е най- разпространеният вариант. Няма почивни дни, колкото ни се иска, а тялото ни изисква поне 4 дена, за да се адаптира към хубавата почивка, която, както разбрахме, я няма напоследък. 

Как да се справим с проблема?

Не знам просто как ще се почувствате, след като научите отговора, но съм длъжна да ви го кажа: Няма как да се справим.

Тръгнем ли да си търсим почивката, оставаме без работа, недоволни шефове, а парите ни, спестяванията ни, се топят със скоростта на сняг под жарко слънце. 

Какво остава да направим? 

Да се надяваме? 

Глупости!

Трябва сами да си станем шефове, разбира се :) 

Или пък, както казват някои познати : да го караме по "айляк" :* 

Все някъде някак си ще се докопаме до скъпоценните ни минути сън, малко релаксче и всички екстри, който го съпътстват: меките възглавници и уютният диван.. 

Като го намерите, обадете ми се- и аз го търся напоследък под дърво и камък! :)

За проблемите, как ги изритваме в ъгъла или теорията на бокса

Глупаво е да подценяваш проблемите си, но когато те завземат връх и избутат положителната ти енергия в главата, трябва да им приложиш няколко туша и да ги изхвърлиш от ринга. 

Какво можеш да направиш: 

- да имитираш абсолютен непукизъм

Това е добре донякъде- даваш пълен ignore на нещата наоколо и си въобразяваш, че намаляваш темпото, но когато прецениш, че доста време си прекарала в летаргия, събуждането и адаптирането към лайняната ситуация, става още по- неприятен и огромен проблем, който е развил размерите на гигантски балон!

Решение: Като всяка модерна мацка, е хубаво да разполовиш нещата- да ползваш малко непукизъм, но не до там да прецакаш и приспиш проблемите за малко... В подходящата ситуация ( или по- точно постарай се да я създадеш) плесни шумна плесница и се наслаждавай на последствията- проблемите бягат. Ураааа!

Втора точка: ( може би най- доброто решение)

- да убиеш проблемите още в зародиш

На една от предишните ми работи, където има безброй колежки и естествено още по- голям брой интриги, нещата излязоха извън контрол, понеже се оставих на течението, мислейки си, че е хубава идея за момента. Пълен абсурд!

Трябва да демонстрираш отношение, с което така хубавичко да те запомнят колеги, колежки, проблеми, че като те видят да бягат като опарени :) 

И трета точка най- вероятно трябва да представя, но няма да го направя - проблемите винаги ще ни пълзят по нервите. Колкото и да ги неутрализираме с ритници и крушета, те се възвръщат, готови да ни прекатурят!

Хайде да им предадем поздрави и да ги натупаме, както можем! :)

Писмо до мен... преди осем години :)

Здравей, Кате. 

Още си объркана и уплашена. Родителите ти са те оставили сама с непознати хора. Досега не ти се е случвало подобно нещо. Не се тревожи. Не се затваряй в себе си. Наслаждавай се на твоята компания.

 Доста разочарования те очакват. Градът не е това, което си си мислела, че е. Несполуките ще са зад всеки ъгъл. Ще останеш прекалено дълго време самичка. 

Ще бъдеш използвана, мамена, ще чуеш грозни критики за себе си. Няма как да се избегне това. Ще плачеш, сгушена в някоя стара плюшена играчка и ще обвиняваш кой ли не. Няма да ти помогне. 

Ще започнеш първата си работа. Няма да забравя реакцията ти, когато си тръгна с първият си бакшиш- за училище ще имаш парички за закуска :) 

Ще откриеш и колко подли са мъжете. Ще ти вземат много неща. Ще се сблъскаш с наркотиците и как те влияят на хората около теб. Ще се отчаеш, ще ти се наложи да работиш без да получиш никакви пари. 

Шефа ти ще се смее, когато ти даде заплата от 27 лева.. Знам, доста тежък момент. Ще се разплачеш- сметките не могат да се оправят с толкова малко пари!

Ще се опиташ да се сближиш с приятели от детството.. и там няма да ти провърви.

Чакат те трудни години. Направо невъзможни на моменти. И въпреки всичко, пак ще се усмихваш, пак ще се доверяваш, пак ще търсиш надежди в калта.. 

Ще смениш много квартири. От този факт ще ти е болно, защото обичаш домашния уют и винаги ще искаш да имаш свое местенце, което да наричаш "вкъщи"... защото, Кате, откакто се премести в града, старото " вкъщи" вече не е това, което си оставила. Няма да е същото. Ще го разбереш след време и ще останеш разочарована и тъжна. Да, нямаш работа у дома. Мама ще се обажда рядко и много ще се карате.. Дори и сега, след осем години.

На моменти няма да има дори какво да ядеш.. Точно тогава ще ти помогне баба Тони. Да, няма да я харесаш в началото, но тя е единствения човек, за който ще ти е мъчно най- много. Тя ще замени починалата ти баба. Ще те научи на това- онова. И ще си има местенце в малкото ти сърчице. Завинаги, надявам се :) 

Ще срещнеш и най- голямото си любовно разочарование. Оттам насетне ще си изкривиш мисленето за мъжете и ще се опиташ да ги сменяш като кърпички, мислейки си, че ги разиграваш. 

Ще търсиш, а няма да намираш. Ще имаш кола, но за малко. С нея ще си прибереш нещата във старото "вкъщи" при вашите и ще се разплачеш, че всичко е било заблуда и няма да знаеш какво ще правиш.. 

Брат ти ще дойде да живее с теб. 

Да, да- помня още колко щастлива ще бъдеш.. През тези години той е твоят герой и мисълта за него те крепи, за да продължиш напред. Мъчно ти е за него много- с него споделяш, общите ви спомени те топлят и знаеш, че няма да спреш да си го обичаш. 

Кате.. и той ще те разочарова.. Най- много дори, защото си мислеше, че и той те обича толкова, колкото и ти него.

Така ми се иска да ти спестя тези години...

Но не се отчайвай! Може би и двете ще осъзнаем след време, че се е налагало да минем през това, за сметка на следващите ни моменти. Те ще са много по- добри от преди. Обещавам ти! Сега не си сама, имаш някой до себе си, който те обича и преминавате трудните моменти заедно.

Успех, само напред.. 

                                               От бъдещето ти :))

Писмо на Чарли Чаплин до дъщеря му Жералдин

Мое момиче,
Сега е нощ. Една коледна нощ. Всички невъоръжени войни в моята малка крепост заспаха. Не са будни нито брат ти, нито сестра ти. Дори майка ти вече спи. Едва не събудих заспалите птички, докато стигна до тази полусветла стая.

Толкова съм далеч от теб! Но нека ослепея, ако макар и за миг твоят портрет е изчезвал от очите ми.  Той е тук - на масата, тук – до моето сърце. Но къде си ти? Там – в приказния Париж, танцуваш на величествената театрална сцена на Шанз Елизе. Знам това, а сякаш в тихата нощ чувам стъпките ти, виждам очите ти да блестят като звезди в зимната тъмнина. Чух, че твоята роля в този празничен и светъл спектакъл е ролята на персийска красавица, пленена от хан Татар. Бъди красавица и танцувай. Бъди звезда и сияй. Но ако възторзите и благодарността на публиката те опиянят, ако ароматът на цветята, изпратени за теб, те замае, ти седни в един ъгъл, прочети писмото ми и се вслушай в гласа на своя баща.

Аз съм твоят баща, Жералдин!

Аз съм Чарли, Чарли Чаплин!

Знаеш ли колко нощи съм седял до твоето легло, за да ти разказвам приказки, когато ти беше малка – за Спящата красавица, за будния дракон в полето... А когато сънят идваше в старческите ми очи, аз му се надсмивах и казвах: "Върви си! Аз спя с мечтите на своята дъщеря!" Виждах тези мечти, Жералдин, виждах бъдещето ти, днешния ти ден! Виждах едно момиче да играе на сцената, една фея да танцува по небето. Чувах публиката да казва: "Виждате ли това момиче? То е дъщерята на стария шут. Помните ли как се казва – Чарли?"

Да! Аз съм Чарли! Аз съм старият шут!

Днес е твой ден. Танцувай! Аз танцувах в широк и окъсан панталон, а ти в копринена рокля на принцеса. Тези танци и шумът на аплодисментите ще те издигнат понякога в небесата.

Иди! Иди и там! Но се връщай на земята!  И гледай живота на хората, живота на ония улични танцьорки в крайните квартали, които играят гладни и треперят от студ и беднотия. Аз бях като тях, Жералдин! В ония нощи, в ония приказни нощи, в които заспиваше с моите приказки, аз оставах буден. Гледах твоето лице, усещах ударите на сърцето ти и се питах: "Чарли! Нима това котенце ще те познае някога?"  Ти не ме познаваш, Жералдин... Колкото и приказки да съм ти разказвал в ония далечни нощи, своята приказка аз никога не съм ти разказвал... А тя също е интересна... Приказка за един гладен шут, който танцуваше и пееше в бедните квартали на Лондон, а после ... събираше милостиня...Това е моята приказка!

Аз съм вкусил глада, зная какво значи да бъдеш без покрив! Нещо повече, аз съм изпитал унизителната болка на скитника шут, в чиито гърди бушува цял океан от гордост, а трябваше подхвърляните монети да го пресушават. Но въпреки всичко аз съм жив, а за живите обикновено малко се говори.

По-добре да говорим за теб!

След твоето име, Жералдин, е моето – Чаплин. С него повече от четиридесет години съм разсмивал хората на земята. Но аз съм плакал повече, отколкото те са се смели, Жералдин! В света, в който ти живееш, не съществуват само танци и музика!

В полунощ, когато излизаш от големия салон ти забрави богатите почитатели, но не забравяй да попиташ шофьора на таксито, който те отвежда у дома, за неговата жена... И ако е бременна, ако няма пари да купи дрешка на детето, ти сложи пари в ръката му. Казал съм в банката да изплащат тези твои разходи. Но за другите – ти трябва да изпращаш точната сметка! От време на време с метрото или с автобус разглеждай града, разхождай се.Гледай хората! И най-малкото по един път на ден казвай: "И аз съм една от тях!"  Да! Ти си една от тях, моето момиче. Нещо повече! Изкуството, преди да даде на човека крила, за да излети във висините, обикновено му счупва краката. И когато дойде момент, в който ти почувстваш себе си над публиката, веднага напусни сцената! Иди с първото такси в околностите на Париж. Аз много добре ги познавам!... Там ще видиш много танцьорки като теб – даже по-красиви от теб, и по-горди от теб. От ослепителния блясък  на прожекторите  на твоя театър няма и следа! За тях прожектор е луната. Погледни, добре погледни! Не танцуват ли по-добре от теб? Признай си, моето момиче! Винаги има някой, който танцува по-добре! И знай – в семейството на  Чарли никой не е бил толкова груб, за да може да ругае един файтонджия или да подиграе просяка, седнал край Сена...

Аз ще умра, но ти ще живееш...  Искам ти никога да не живееш в бедност! Заедно с това писмо ти изпращам и един бял чек. Колкото искаш пиши на него. Но когато харчиш два франка, не забравяй да си кажеш, че третата монета не е твоя. Тя трябва да принадлежи на непознатия мъж, който се нуждае от един франк. А него ти лесно можеш да намериш. Поискаш ли да видиш тези непознати бедняци, ти можеш навсякъде да ги откриеш. Ако говоря с теб за пари, правя това, защото познавам измамната сила на тези дяволи...  Знаеш ли, дълго време съм прекарал в цирка. И винаги съм се безпокоял за въжеиграчите. Но трябва да ти кажа една истина, мое момиче – хората падат по-лесно от твърдата земя, отколкото играчите от нестабилното въже. Може би някоя вечер блясъкът на най-скъпия диамант ще те измами. В същата тази вечер този диамант ще бъде твоето нестабилно въже и падането ти е сигурно. Може би един ден красивото лице на някой принц ще те измами. В същия ден ти ще бъдеш неопитен въжеиграч, а неопитните въжеиграчи винаги падат... Не продавай сърцето си за злато и накити. Защото най-големият диамант е Слънцето. За щастие той блести на лицето на всеки човек!

И когато някой ден се влюбиш в някой мъж, ти бъди цялата с него. На майка ти съм казал да ти пише за това. Тя по-добре познава любовта от мен, на нея по й приляга  да ти говори за това...

Твоята работа е много трудна. Аз знам това. Тялото ти е покрито само с парче коприна. Заради изкуството може и гол да се появиш на сцената, но да се върнеш от там по-облечен и по-чист...

Но нищо друго и никой друг на този свят не заслужава да вижда даже и ноктите на краката на едно момиче. Голотата е болест на нашето време.

Аз съм стар и може би думите ми звучат смешно. Но според мен, твоето голо тяло трябва да принадлежи на този, който обича голата ти душа. Не е страшно, ако твоето убеждение за това е от преди десет години, от времето, което си отива. Не бой се – тези десет години няма да те състарят. Но както и да е, искам ти да бъдеш последният  човек, който става поданик на острова  на голите!...

Знам, че синове и бащи винаги са бивали във вечен двубой. С мене, с моите мисли воювай, мое момиче. Аз не обичам покорните деца. И преди да капнат сълзите от очите ми върху това  писмо, искам да вярвам – тази вечер е Коледа, вечер на чудеса. Искам да стане чудо – ти наистина да си разбрала всичко, което искам да ти кажа.

Чарли е вече остарял, Жералдин! Рано или късно, вместо с бяла коприна за сцената, ти ще трябва да се облечеш в черно, за да дойдеш на моя гроб. Сега не искам да те безпокоя. Само от време на време се поглеждай в огледалото, там ще ме видиш. Кръвта ми тече в твоите вени. Искам даже тогава, когато в моите вени кръвта пресъхне, да не забравяш баща си – Чарли. Аз не бях ангел, но доколкото можах, се стремях да бъда човек. Опитай и ти.

Целувам те: Чарли

Лимонено дръвче у дома :)

Ако искате да имате в дома си растение, което е хем красиво, хем полезно, отгледайте си лимон. Гостите ще останат очаровани от растението, което ще изпълва с аромата си помещението.

Не е добра идея да купите много голямо лимоново дърво, за да си спестите усилията по отглеждането. Тъй като възрастното растение е свикнало с условия, различни от тези в дома ви, то ще расте лошо и няма да има много плодове. Листата на лимона пречистват въздуха и убиват голямо количество от бактериите в него.

Когато купите малко лимоново дръвче, корените му не трябва да са сухи, а покрити със земя или с влажен талаш. Не си правете експерименти да отглеждате лимон от семка, тъй като обикновено не се получава – затова си купете мъничък лимон, който ще превърнете след няколко години в дърво.

Необходима ви е саксия с височина около 15 сантиметра и диаметър на горната част 15-16 сантиметра. На дъното на саксията се правят между 5 и 10 малки дупки за изтичане на излишната вода – така растението няма да се увреди при прекалено поливане.

На дъното на саксията се слага дренаж – парчета то стара глинена саксия или камъчета, след това се слага мокър речен пясък, за да не попада земя в дренажа.

Не е правилно малкият лимон да бъде пресаден в голяма саксия. Трябва да се увеличава постепенно обемът на саксията. Първата саксия трябва да е с обем 1 литър, на следващата година се пресажда в двулитрова, а след 3 години в саксия с обем 10 литра.

Пръстта за лимона е добре да се вземе от място, където има опадали листа, далече от шосе, под стари липи или други дървета, с изключение на дъб. Взима се горният слой от пръстта с много хумус и с полуизгнили листенца и клонки.

При пресаждането на лимона в еднолитрова саксия трябва мястото, откъдето излизат корените, да е в земята на дълбочина не повече от 5 милиметра, а пръстта да не достига до края на саксията на около 10 милиметра.

Това се прави, за да не загнива мястото, където започват корените. Лимонът може да цъфне дори когато е на около два месеца, но се препоръчва тогава цветовете му да се откъснат, за да има растението достатъчно сили.

Посаденото растение сложете на балкон или перваз така, че горната част на листата да е насочена към светлината. Когато е горещо, лимоновото дръвче трябва да бъде засенчено от преките слънчеви лъчи.

Лимоновото дръвче не понася течение и обича шарена сянка. Не се препоръчва да се мести лимонът често, защото ще загине. Дръвчето се полива, когато горният слой на почвата засъхне. Не се допуска пълно изсъхване на пръстта в саксията.

За определяне на влажността на почвата всеки ден се взима щипка от почвата и се стиска. Ако пръстта се слепва, няма нужда от поливане, а ако се рони, растението иска вода.

Хлорираната вода трябва да престои поне 24 часа в открит съд, преди да се използва за поливане. Хлорът е вреден за цитрусовите растения. През зимата водата за поливане трябва да се загрее до 30 градуса.

Съдът за поливане трябва да се навежда до пръстта, за да не се отмива при поливане и да не се оголват корените. Полива се, докато в подложката на саксията не се появи малко вода.

Стихчета

Ако мислиш "сразен съм", сразен си.
Ако мислиш “ не смея”, не смееш.
Ако казваш “бих искал” но си мислиш “не мога”,
просто няма как да успееш.
Ако мислиш, че губиш, "загубен си”
ще ти каже светът без упойка-
успехът се крие в твоята воля
и е в умствената ти настройка.
Ако мислиш “назад съм”, назад си,
който мисли високо, не пада.
Просто трябва да бъдеш напълно уверен
щом си тръгнал да дириш награда.
Не най-силният,нито най-бързият
обезателно грабват залога,
но човекът,който печели играта,
е тоз,КОЙТО МИСЛИ “АЗ МОГА”
"Аз мога" - Иван Вазов

 Събудих се... До мене маргаритки -
любимите цветя на Бог.
Навярно ги е пратил някой,
който е будувал от любов.
Навярно някой, който знае,
че розите са суета,
нощес ми е донесъл обич
от бели, искрени цветя.
Поглеждам, между белите цветчета,
името си с цветен химикал,
на мъничка хартиена бележка
написала е снощи Любовта...
Каква шега! Докато я сънувах
при мене, без да зная, е дошла
и ме е чакала да се събудя
с букет от бели, искрени цветя.

Луната знае всичко
Понякога те виждам как вървиш
по непознати улици и чужди гари.
Над теб блещукат сънени звезди
и сигурно за мене ти разказват.
И става тихо в този странен град.
Замлъква всичко.Всичко оглушава.
И аз долавям твоя пулс в нощта
да бие с моя, точно там, отляво.
Тогава те целувам , мили мой…
На прага на съня си те целувам.
Не знам дали си го усещал,но
от сто живота вече те сънувам.
И затова те виждам как вървиш
по непознати улици и чужди гари…
И те прегръщам, след като заспиш.
И те обичам, мили мой…
Не го забравяй.
/ Caribiana /

СБОГОМ

Очите ти са пълни със сълзи,
но ти не ги затваряй, че ще бликнат!
Поспри се малко, в мене погледни 
и само ми прости, че те обичах!

Сълзите твои са от жалост, знам,
но туй за мене пак е много…
Ах, как бих искал да съм там -
една сълза от твойта болка!

Да кажа болка, може би е грешно,
отдавна нищо съм за тебе аз,
нима наистина било е грешно,
че срещнах погледа ти в онзи час?

Но спри, защо ти плачеш още,
нима наистина за мене те боли
Е, хайде сбогом! - вече полунощ е,
отдавна трябваше да сме сами.

Откъснаха крилете ми и казаха: "Ти няма да летиш",
Отрязаха нозете ми, посочиха ме с пръст: "Ти ще пълзиш".
Извадиха очите ми за да не виждам вече светлина.
Докопаха се до сърцето ми и дърпаха, и дъвчеха плътта.
Разкъсваха душата ми като обезумели псета.
Със нокти драпаха усмивката да скрият от лицето.
Отпиха от сълзите ми – дали щастливи бяха,
когато чашите им от нещастие преляха?
Простих, усмихнах се и продължих напред.
Престорих се, че всичко е наред.
А в мен със тътен болката преливаше.
Предателството ме убиваше.
Ксиана (Яница Ботева)

Сладоледено момиче,

бучка лято в есента.

Устните ми те обичат

през деня и през нощта.

Сладоледена усмивка

лъха в твоите очи.

С ягодова страст те искам,

сладки розови лъчи.

Сладоледено въздишаш

карамелен нежен хлад.

Или радостно двустишие

от лимон и шоколад.

Сладоледено момиче,

жар за моето небце.

Бишкотинче те нарича

влюбеното ми сърце.

Гмурнах се в очите ти.
Не се стърпях.
Искаше ми се да те преплувам.
Не успях.
В сърцето ти не спирам да се лутам.
Полудях.
Дълбочината ти не ме уплаши.
Занемях.
Не спирам и до днес да те будувам.
 

Камен Илиев 

Обичам мъжете,които до дъно ме пият с очи.
Които с мълчание питат, но тяхната сила личи.
Които не искат от мене да бъда добра или зла,
а просто така ме приемат и аз ги приемам-така.
Които без мене не могат, защото не мога без тях.
Които са сладка тревога, в която се хвърлям без страх.
Които цветя ми откъсват от своите пъстри души.
Които ме чакат до късно, макар,че светът се руши.
Които са с длани горещи и паля цигари от тях.
Които за всичко се сещат, а знаят,че всичко е прах.
За мен,недостъпната,дето жадуват в достъпни легла...

И все ми напомнят момчето, което остана мечта.

Светлана Йонкова

Чакам те.
Не бързам.
Не мога да се примиря с обикновена любов.
Не я искам.
Няма да ми е достатъчна.

Тя не е за хора като нас.
Нека си я имат другите.
Днес заедно.
Утре не.
Днес се обичат.
Утре не.

Няма нужда.
Много имам за даване.
Но не навсякъде.
Няма да късам парченца от себе си за други.
Пазя ги за теб.

Трябва всичко да е лудост.
Да те задушава.
Да те е страх дали е истина.
Да знаеш, че не можеш без мен.
Тогава и най-откаченото нещо на света ще ти се струва логично.
Рационално.
Необходимо.

Остави си чантата.
И телефона.
Дори гребен не ти трябва.
Харесвам те рошава.
Ще отидем в някое малко село.
Където улиците са без имена.
И даже няма магазин.
Ти ще печеш хляб.
А аз ще ти бера цветя от улицата.
И ще взимам домати и сирене от бабите.
Постно.
Но само за тялото.
Майната му на останалото.

Няма да се обичаме като останалите.
Няма да ни боли.
Ще си копаем дупки в душите.
Кратери.
Каньони.
За тоя живот.
И следващите десет.
Или сто.

Защото по-малко от това.
Изобщо не е любов.

Подарък

Изпратиха при мен смъртта
да ми изпие виното,но тя
внезапно в двете ми очи се влюби-
и в моята усмивка се погуби...

Евтим Евтимов

Миг

Такава искам все да си за мене,
такава досега не си била.
Загубила ръцете при летене, 
ти вече ме прегръщаш със крила.

Евтим Евтимов


Посвещение

В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моят страх,
обесен на ост- смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,

подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми властната жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
ЩЕ хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над над благодат,
мечтата надраснал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!

Петя Дубарова

Из цикъла " ... а някъде и с други двама... "

" Недей ме лъга! - ти ми каза.-
Бъди такъв, какъвто си!"
И хълцащ от самоомраза,
аз скрих се в твоите коси.

А ти закашля се така, че
баща ти да не чуе как
дошъл на гости смешно плаче
един набръчкал се глупак.

Но аз все хълцах и признавах,
и галеше ме ти така,
че както Данте светъл ставах
под ласкавата ти ръка.

И в миг усетих, че "събрата"
е бил навярно като мен
на жизнения път в средата
сред лес от страсти заблуден,

че същото " Недей ме лъга! "
дочул е като мен и той,
и също тъй през девет кръга
е слязъл в живота свой...

Валери Петров

Тъй дълго, тъй тъжно в своята лодка

Тъй дълго, тъй тъжно в своята лодка

греба през живота едвам.

Защо никой в моята лодка не седна,

та плувам аз толкова сам?

Прости ми, о, Боже, затуй, че те питам-

и тъй е голям моят грях;

когато издигна весла над вълните- 

сълзи се стичат по тях.

Когато погледна в морето зад мене, 

пронизва скръб моето сърце:

онези бразди зад кърмата-

не са ли две молещи бели ръце!

Ян Неруда

"Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.
Умореният ден догорява,
плаче вятърът - сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.
Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека...
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!
Още крачка - и ето го края! -
Извървяна е тя, извървяна...
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!
Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих -
няма щастие, щастие няма!
Сам да бъдеш - така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.
Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. -
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи.
Всеки огън гори-догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти - прецъфтява,
туй, което се ражда - умира.
Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка.
...Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана...
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна..."

Пеньо Пенев, "Пътека"

Автор: Петя Божилова
Разговор с мама

Пак ли самичка си, майчице, 
в къщи със твоята болест?
Не, не, добре съм! Повайках се, 
че да те видя не мога.
Татко къде е?...Пак в лозето
скрит, над мотиката сведен...
Болка да гледа не може той,
щом няма как да я вземе.
Пратих парите по хората,
утре лети самолетът...
Ох, не плачи мамо, моля те,
че ми се къса сърцето!
Зная, съвсем си се свършила-
пролет е, все навън гледаш.
Ние не сме, мамо, щъркели!
Ние сме лятна надежда.
Как да си дойда днес, майчице?
Би било кървава грешка.
Аз тук работя, страдалчице,
ти... да умираш човешки.
Българска майка юнашка си,
свикнала зъбки да стискаш.
Чакай ме!!! Идва пак август и
знаеш-край теб ще сме всички!...
Внуците?...Вън са. Пораснаха
уж, а все време не стига...
Майка да имаш-прекрасно е!
Майка да си –е верига...
Затова-бършем сълзичките
с теб и заспиваме сладко!
Лека нощ, мамо! Обичам те!
Много целувки на татко!