Май че те събудих.
Прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда в прегръдките на своята тъга.
Самичък съм, а тъй ми се говори...
Устата ми залепна да мълча.
Не ме пъди! Ще си отида скоро.
Дойдох аз тук с на бурята плача...
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга се не връщал у дома.
Вместо сърце под ризата си скрито
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му от кръв ръжда не хванал!
Човекът като дяволът бил лош!
Ала и той един път от умора
под слънцето на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял.
И само малко дрипаво момиче
лицето му покрило с листо.
Заплакал той- за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът. Защо?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път?
Една ръка накарала тогава сълзи от кървав поглед да текат.
Една ръка, по- топла от огнище на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо-
ни с обир скъп, ни с рязана глава...
Но ти заспа!... А тъй ми е студено!
Туй приказно момиче... Где е то?
То стоплило разбойника, а мене ти никога не стопли тъй! Защо?...
Няма коментари:
Публикуване на коментар