Аз посетих Батак на 1-ви август. Влизайки в селото, минах покрай малка дупка на хълма, в която преброих повече от 100 черепа, които явно са били отрязани с остър инструмент. От малкия им размер и кичурите коса, прилепваща все още към тях, те без съмнение бяха жени. Кучетата, които бяха много на брой и гризяха костите, избягаха при моето идване. По-нататък полета бе пълно с черепи и скелети.
Селото имаше само една сграда — воденица, която все още бе с покрив и стени и нейният резервоар за вода беше пълен с подути трупове. Навред по улиците аз намерих кости на жени, по които висяха женски дрехи. Имаше жени с глави и крайници, на които китките и ходилата бяха отсечени. Имаше черепи с кичури коса. Имаше дори разлагащи се и вмирисани трупове. Сред развалините можеха да се видят части от изгорени човешки кости и полузаровени тела.
В черковния двор бе още по-лошо. В него имаше пласт от остатъци от човешки тела, висок около един метър, върху който бяха нахвърляни набързо дъски и купища камъни, които скриваха само наполовина труповете.
Преминавайки над тях много трудно поради непоносимата смрад, аз виждах измежду камъните да се подават стърчащи ръце и крака с изсъхнало на тях месо и човешки глави, на една от които забелязах, че е отрязано ухото. Проправяйки си път към вратата на черквата, видях гледка, която е невъзможно да се опише. Порутената черква бе пълна с разлагащи се тела, много от които бяха полуизгорени. Мисля, че в черквата и в черковния двор имаше останки на най-малко 2000 тела, които в по-голямата част се бяха полуразложили.
След клането в Батак къщите са били изцяло ограбени; башибозуците са се оттеглили, откарвайки със себе си много деца и младежи, които възнамерявали да задържат като свои роби и слуги.
Две седмици след клането по настояване на консулите и други в Пловдив, че може да избухне чумна епидемия, правителството разпореди труповете да се погребат и в Батак бяха изпратени хора за тази цел. По това време обаче - това бе през м. юни — миризмата бе така силна, че бе невъзможно да се изпълни заповедта; в черковния двор бяха хвърлени камъни, тухли и керемиди с надежда поне частично да се покрият телата и бе изготвен доклад, че заповедта на правителството е изпълнена. Ако телата бяха оставени непокрити, разлагането щеше да стане много бързо, но покриването им с камъни ги защити — запази ги, за да можем да видим доказателствата за жестокостта и варварството, което иначе нямаше да повярваме.
Трудно е да се направи сметка колко души са били убити в Батак, тъй като турските сведения, както е добре известно, са твърде неточни. Даже не е известно колко къщи е имало селото. Първо ми бяха казали около 900. След това ми казаха 587, но г-н Маталас, гръцкият вицеконсул в Пловдив, който беше правил проучвания преди клането във връзка с търговията на дървен материал, от която имал интерес, ги определя като 780. Общо взето, в българските села броят на лицата, живеещи в една къща (по мои проучвания), е от 7,5 до 8, но в Батак положението бе особено. Тук повече, отколкото в много гъсто населени села съществуваше обичай женените синове със всичките си деца да живеят в къщата на баща си. Често слушах за семейства, наброяващи 15 до 20 души и знаех едно семейство — това на Благой Христовски, което се състоеше от 39 души, от които само 9 сега са живи. Необходимо е ето защо да определим средния брой на децата на една къща в Батак на най-малко 10. Това би означавало, че населението на селата е наброявало между 7 и 8000. Според данъчните документи, които аз видях, броят на „нуфус“, т.е. мъжете, подлежащи на военна служба, е бил 1421. Ако този брой е бил правилно изчислен според мъжките обитатели, подлежащи на военна служба между 15 и 60 години, ще излезе почти същата цифра, като знаем, че обикновено българските християни поради данъците са намалявали цифрите, колкото е възможно повече.
Когато бях в Батак, броят на лицата, които бяха останали живи, бе посочен около 1300. Оттогава съм чул, че са живи фактически 1781 души и предполагам, че около 2000 души са избягали. Ето защо изглежда, че в селото са били убити 5000 души. Останалите живи са изгубили всичко, много от тях дори дрехите си. По време на моето посещение те бяха започнали да се връщат в селото си и много от тях се възползуваха от моето присъствие там, за да се върнат за пръв път.
Реколтата още стоеше, но те не можеха да я приберат поради липса на селскостопански сечива. Добитъкът им беше откраднат. Главният поминък на града бе дърводобивът и търговията бе добре развита дори с отдалечени части на страната. Говореше се, че има около 400 дъскорезници по течението на малката река, преминаваща през селото, но почти всички от които бяха разрушени.
Нещо повече: жителите са били призовани за заплащане на данък върху къщите, които са били разрушени, и за освобождаването от военна служба на мъжете, които са били убити. Данъчните квитанции, които аз видях, изискваха за текущата година за недвижима собственост, включително „теметуат“ — 64,767 пиастра, и за освобождаване от военна служба — 39,472 пиастра. Мютесарифът на Пловдив ми каза, че при все че формалността по представяне искането за данъци е била извършена, то данъците не ще бъдат искани. И все пак дори така късно като края на септември, след като житото е било ожънато, не бе разрешено да бъде прибрано, докато не се заплати десятъкът. Жителите бяха подложени на големи страдания, тъй като излагането им на капризите на времето и недостигът на храна бяха причинили болести и дизентерия. Съществуваше също големият страх от техните мюсюлмански съседи и не без причина, тъй като по времето на моето посещение видях да седи заедно с пазачите на селото Хаджи Мехмед Ибеоглу, който бе изтръгнал със сила от жителите пари по време на клането, както и Бекташи Ахмед, наричан Медус, един от ръководителите на клането в църквата.
Ахмед ага от Барутина, който е командувал клането, беше на-граден по-късно с орден „Меджидие“ и беше повишен в юзбашия.
Няма коментари:
Публикуване на коментар