Сливен 1876

Представям записките на Юджийн Скайлър, благодарение на който, цяла Европа е разбрала, че България има нужда от помощ:

Въстанието в Сливенския санджак

В края на март някои млади мъже от Сливен, подтикнати от възмутителните и несправедливи действия, извършени от властите, отишли в близката планина. Техният брой постепенно нараснал на 24. При все че вдигнали оръжие срещу правителството, те не убили никого освен един бюлюкбашия, който бил изпратен да преговаря с тях. Те били командувани от някой си, наречен Хиларион, по прякор Одески, който обаче не бил руснак, а българин, роден в Русчук. Към четата се присъединили някои селяни от Ширамзия и Негово, но на 19 май те били обградени от 300 души редовна войска и някои били башибозуци, които били събрани от съседните села по заповед на валията от Одрин. След слабата съпротива въстаниците се предали. Селата Медвен и Жеравна били ограбени. Тридесет и шест души били взети пленници, докато другите били убити и главите им били изложени пред къщата на губернатора на Сливен. Възбудени от гледката, на 22 май войниците, които били настанени във фабриката за платове в Сливен, убили двама българи на пазара, смъртно ранили трети и ранили по-тежко или по-леко 40 души. С много усилия мютесарифът Хайдар бей, подпомогнат от българския епископ Серафим, успели да възстановят реда.

На 26 май, когато всичко свършило, Шефкет паша пристигнал от Пловдив с три батальона войска и няколко хиляди башибозуци, които той събрал в околностите на Ямбол. Преминавайки през града, под предлог за събиране на оръжие от християните, което те вече били предали на властите, Шефкет паша разрешил да го опустошат. Целият български квартал и по-голямата част от християнските къщи в турския квартал били изцяло опустошени. Войниците, башибозуците и особено мюсюлманите в града, подтиквани от някой си Хамил бей, взели не само пари и ценни предмети, но и мебели, съдове, дрехи, завивки и други. Един офицер, по-специално Иззет ага, вземал също пари. Независимо от оплакването на населението, което могло да посочи у кого се намират парите, нищо не му било върнато. Идването на Шефкет паша в Сливен и изстъпленията от всякакъв род, извършени в околността на града от нередовната войска, причинили голяма паника. Поради многобройните и настоятелни молби на епископа накрая било разпоредено да се спрат грабежите и заедно с това българите били принудени да предадат оръжието на властите.

На 28 май вечерта, извикан с телеграма от каймакамина на Ямбол, Шефкет паша бързо заминал за село Бояджик. Следващия ден това село било обстрелвано, ограбвано и след това изгорено само защото жителите му не желаели да приемат в селото башибозуците, които придружавали каймакамина, от когото те вече били страдали по-рано. Жителите на това село — всичко около 1000 души, посрещнали Шефкет паша и сложили оръжие. Пашата обаче ги върнал и им казал да се защищават, като заповядал войската да стреля срещу тях. Селяните побягнали във всички посоки без ни най-малка съпротива и при бягството им били изклани. Официалната цифра на жертвите е 170, от които двама попове, 8 жени и 8 деца. Аз видях човешки кости и черепи на полето и установих факта, че само 20 къщи са останали в селото, а училището и черквата са били разрушени по-късно; черквата е била построена от камъни и не без много трудности. Няколко глави бяха докарани в Ямбол от турци, между които и едно официално лице на име Хаджи Муласин. Три глави бяха хвърлени на улицата пред къщата на италианския генерален консул в Бургас, по това време намиращ се в Ямбол. Той самият ми каза този факт. Има основание да се счита, че разрушаването на Бояджик е дело на лично отмъщение от страна на Шефкет паша, който е бил роден в това село.

Жителите не могли да се върнат в това село три седмици, тъй като през цялото това време башибозуците преобръщали къщите, градините, търсейки скъпоценни предмети, които може да са били закопани. Всичкият добитък е бил отведен вече, когато посетих на 12 август селото с княз Церетелев, секретар на руското посолство. Въпреки похвалните усилия на мютесарифа да го върне (добитъка) от 1500 вола, крави и коне селяните получиха обратно 300, а от 800 овце — едва една четвърт. Каймакаминът от Ямбол бе взел своя дял. Той имаше 60 крави в Узункюпру и 60 в Саламанлар. Башибозуците бяха дошли от селата Караджа, Мурадли, Каракурт, Гюбел, Курфали, Балибунар, Кулфа — Келуи, Пандакли, Гююмли, Чумлеклар, Гулеман и Кайа-Бурну. Имаше също черкези от Хану и татари от Микенити и Арап Ходжа. Те са били командувани от Селимех Герей, по прякор султана от Пандакли, страшилището от съседните села.

Шефкет паша напусна Бояджик на път за седемте села от Бештепе, на които той донесе същата съдба. Той показа една телеграма от Одрин от Сейдарекрема Абдул Керим паша, нареждащ тези села да бъдат разрушени. Отново благодарение на смелата намеса на епископ Серафим тези села бяха спасени. Той отиде в лагера на Шефкет паша, стана гарант за верността на тези села и, след като изтърпя много обиди, успя да получи прошка за тези хора, които наистина бяха невинни.

 Въпреки това някои села бяха опустошени и т.н. В района на Муслук Ходжа черквата бе ограбена и осквернена. Там от 7000 овце останаха само 24. Дори местните власти признаха, че Шефкет паша е сам отговорен за безпорядъка и щетите, които бяха нанесени, и за несигурността, която съществува. Като награда за поведението си той бе назначен за маршал на султанския двор.

Сливен - поглед от Карандила

Батак 1876

Ще взаимствам писмените доклади на Юджийн Скайлър, който е описал какво е видял в Батак, и не е спестил нищо:

Аз посетих Батак на 1-ви август. Влизайки в селото, минах покрай малка дупка на хълма, в която преброих повече от 100 черепа, които явно са били отрязани с остър инструмент. От малкия им размер и кичурите коса, прилепваща все още към тях, те без съмнение бяха жени. Кучетата, които бяха много на брой и гризяха костите, избягаха при моето идване. По-нататък полета бе пълно с черепи и скелети.

Селото имаше само една сграда — воденица, която все още бе с покрив и стени и нейният резервоар за вода беше пълен с подути трупове. Навред по улиците аз намерих кости на жени, по които висяха женски дрехи. Имаше жени с глави и крайници, на които китките и ходилата бяха отсечени. Имаше черепи с кичури коса. Имаше дори разлагащи се и вмирисани трупове. Сред развалините можеха да се видят части от изгорени човешки кости и полузаровени тела.

В черковния двор бе още по-лошо. В него имаше пласт от остатъци от човешки тела, висок около един метър, върху който бяха нахвърляни набързо дъски и купища камъни, които скриваха само наполовина труповете.

Преминавайки над тях много трудно поради непоносимата смрад, аз виждах измежду камъните да се подават стърчащи ръце и крака с изсъхнало на тях месо и човешки глави, на една от които забелязах, че е отрязано ухото. Проправяйки си път към вратата на черквата, видях гледка, която е невъзможно да се опише. Порутената черква бе пълна с разлагащи се тела, много от които бяха полуизгорени. Мисля, че в черквата и в черковния двор имаше останки на най-малко 2000 тела, които в по-голямата част се бяха полуразложили.

След клането в Батак къщите са били изцяло ограбени; башибозуците са се оттеглили, откарвайки със себе си много деца и младежи, които възнамерявали да задържат като свои роби и слуги.

Две седмици след клането по настояване на консулите и други в Пловдив, че може да избухне чумна епидемия, правителството разпореди труповете да се погребат и в Батак бяха изпратени хора за тази цел. По това време обаче - това бе през м. юни — миризмата бе така силна, че бе невъзможно да се изпълни заповедта; в черковния двор бяха хвърлени камъни, тухли и керемиди с надежда поне частично да се покрият телата и бе изготвен доклад, че заповедта на правителството е изпълнена. Ако телата бяха оставени непокрити, разлагането щеше да стане много бързо, но покриването им с камъни ги защити — запази ги, за да можем да видим доказателствата за жестокостта и варварството, което иначе нямаше да повярваме.

Трудно е да се направи сметка колко души са били убити в Батак, тъй като турските сведения, както е добре известно, са твърде неточни. Даже не е известно колко къщи е имало селото. Първо ми бяха казали около 900. След това ми казаха 587, но г-н Маталас, гръцкият вицеконсул в Пловдив, който беше правил проучвания преди клането във връзка с търговията на дървен материал, от която имал интерес, ги определя като 780. Общо взето, в българските села броят на лицата, живеещи в една къща (по мои проучвания), е от 7,5 до 8, но в Батак положението бе особено. Тук повече, отколкото в много гъсто населени села съществуваше обичай женените синове със всичките си деца да живеят в къщата на баща си. Често слушах за семейства, наброяващи 15 до 20 души и знаех едно семейство — това на Благой Христовски, което се състоеше от 39 души, от които само 9 сега са живи. Необходимо е ето защо да определим средния брой на децата на една къща в Батак на най-малко 10. Това би означавало, че населението на селата е наброявало между 7 и 8000. Според данъчните документи, които аз видях, броят на „нуфус“, т.е. мъжете, подлежащи на военна служба, е бил 1421. Ако този брой е бил правилно изчислен според мъжките обитатели, подлежащи на военна служба между 15 и 60 години, ще излезе почти същата цифра, като знаем, че обикновено българските християни поради данъците са намалявали цифрите, колкото е възможно повече.

Когато бях в Батак, броят на лицата, които бяха останали живи, бе посочен около 1300. Оттогава съм чул, че са живи фактически 1781 души и предполагам, че около 2000 души са избягали. Ето защо изглежда, че в селото са били убити 5000 души. Останалите живи са изгубили всичко, много от тях дори дрехите си. По време на моето посещение те бяха започнали да се връщат в селото си и много от тях се възползуваха от моето присъствие там, за да се върнат за пръв път.

Реколтата още стоеше, но те не можеха да я приберат поради липса на селскостопански сечива. Добитъкът им беше откраднат. Главният поминък на града бе дърводобивът и търговията бе добре развита дори с отдалечени части на страната. Говореше се, че има около 400 дъскорезници по течението на малката река, преминаваща през селото, но почти всички от които бяха разрушени.

Нещо повече: жителите са били призовани за заплащане на данък върху къщите, които са били разрушени, и за освобождаването от военна служба на мъжете, които са били убити. Данъчните квитанции, които аз видях, изискваха за текущата година за недвижима собственост, включително „теметуат“ — 64,767 пиастра, и за освобождаване от военна служба — 39,472 пиастра. Мютесарифът на Пловдив ми каза, че при все че формалността по представяне искането за данъци е била извършена, то данъците не ще бъдат искани. И все пак дори така късно като края на септември, след като житото е било ожънато, не бе разрешено да бъде прибрано, докато не се заплати десятъкът. Жителите бяха подложени на големи страдания, тъй като излагането им на капризите на времето и недостигът на храна бяха причинили болести и дизентерия. Съществуваше също големият страх от техните мюсюлмански съседи и не без причина, тъй като по времето на моето посещение видях да седи заедно с пазачите на селото Хаджи Мехмед Ибеоглу, който бе изтръгнал със сила от жителите пари по време на клането, както и Бекташи Ахмед, наричан Медус, един от ръководителите на клането в църквата.

Ахмед ага от Барутина, който е командувал клането, беше на-граден по-късно с орден „Меджидие“ и беше повишен в юзбашия.

Стоил войвода 1876

(по откъси от сборника на Георги Сл. Славов „Втори революционен окръг април 1876”, София, 1966 г.)

Трети май. Вечерта е хвърлила черното си наметало върху Сливен. Градът спи. Само в една къща още свети. Това е къщата на дядо Кутю Ганчев. В една от стаите около запалена свещ са се събрали няколко юначни българи и тихо си говорят. Пропяват първи петли. „Време е”, казва Иларион Драгостинов на другарите си – изважда скътаното знаме. Знамето, което от днес ще се превърне в светиня и дава сигнал за започване на героичната майска епопея. Епопея, в която сложиха главите си десетки въстаници от четата, ръководена от Стоил войвода. Пътят, изминат от тази чета е покрит с тяхната кръв. Това е път на непрекъснати сражения с многобройните турски потери.

В прословутата местност Куш бунар, определена за въстанически лагер още през март се стичат бунтовници от Сливен и Ямбол, сформирайки чета, за чийто войвода е избран Стоил войвода, а за знаменосец – Стефан Серткостов. Планът е изработен -  да се завземат околните близки села с оглед да се разшири революционната база и към четата да се присъединят нови четници от Нейково, Жеравна, Котел и др.

Четата минава през Меча поляна, Харамията и се спуска към Черковното. Оттам по Сърнешка пътека пресича р. Девишка. В местността Еневски кладенец четата изготвя план за действие и се разделя. До 9 ч. сутринта селото е в ръцете на четниците. Оттук към четата се присъединяват около 30 души. По-късно е овладяна и Жеравна, откъдето се присъединяват около 20 момчета. Броят на четниците достига над 70 души.

Рано сутринта на 22 май четата се спуска отново към Нейково като минава през Кадън кория, Когато наближава селото, срещу нея излиза турска потеря. Тук става и първото сражение. След неколкочасов бой бунтовниците се изтеглят през местността Пожарна по посока към с. Райково. В Нейковската река четниците са застигнати от черкезка конница. Боят пламва отново. В него е ранен Стоил войвода. По нареждане на войводата намлялата чета се изкачва към Изтървана чука, Дечевски чеири и Околчеста поляна. Преследвана, тя отново е застигната от турска конница. При тази новосъздадена обстановка четата навлиза в гората и тръгва на северозапад през Харем Бунар и Соук бунар към с. Кипилово. При Харем Бунар е убит Георги Обретенов, а около Соук Бунар, на една поляна загиват Кръстю Кючуков и Дели Ради. Оттогава тази поляна носи името „Дели Радева”. Паметна плоча също напомня за него. Четата се спуска към изворите на р. Луда камчия (Кална Усоя). Тук потерята застига четата и започва ново сражение. Тук е убит Стефан Кънчев. Виждайки вече безизходното положение, четата се разпокъсва на няколко групи.

На 23 май на разсъмване остатъкът от четата – 12 души, начело със Стоил войвода и Иларион Драгостинов се измъкват от Кална Усоя и достигат Демир капия (Вратника). Там четниците се натъкват на нова потеря начело с бюлюкбашията Осман. Разгаря се последното сражение. Загиват Иларион Драгостинов и Васил Кавлаков. Оттук нататък със Стоил войвода остават само 5 души. Оръжието е негодно, барутът мокър, липсват хранителни продукти. Уморените четници, водени от ранения на няколко места Стоил войвода, се изтеглят от Вратника и минават при Агликина поляна. Тя е едно от най-старите хайдушки сборища. Скрита в пазвите на вековните букаци, Агликина поляна привлича смелите хайдути преди всичко с изгодното си стратегическо положение, годно за отлична засада. Но четниците нямат време да се насладят на красотите й - поемат през мъчнопроходимата Темна гора и успяват да скрият следите си. Пътят им минава през местностите: Трите гроба, Бяла крава, Чумерна. Оттам шестимата четници се спущат надолу и през Свинска глава, Кичеста равна поляна и Биюк тепе излизат на Куртеви чеири. Пренощуват в някоя от тези местности.

На 24 май, когато минават през говедарските къщи и Канъшка кория, гладните четници напускат гората и излизат западно от с. Терзобас. Стоил войвода изпраща в селото Андон Кутев, но той е заловен. При това положение войводата повежда другарите си през полето към р. Тунджа с цел да я преминат и да се насочат към Новозагорско. Нощта ги заварва на път.

Сутринта на 25 май, шепата храбреци излизат на р. Тунджа между селата Икисчи (Близнец) и Алобас (Червенаково). От пролетните дъждове реката е придошла и не можела да се преброди. Четниците тръгват по течението й да търсят удобно място за преминаване. Така пристигат до Сатма чешма...

...С няколко четника – Георги Дражев, Кондю Кавръка, Михаил Гаджалов и Васил Желчев, Стоил войвода лежи във върбалаците край буйната и мътна р. Тунджа между селата Близнец и Бинкос. Всички са изтощени от неколкодневен глад и уморени до смърт. Слънцето, това прекрасно майско слънце, което кара природата да се събужда за нов живот, се е вдигнало високо в небесната синева. Разлюляната ръж напомня на Стоил войвода за равното тракийско поле, за родното му село Инджекьой, (сега Стоил войвода), в което се е родил през 1842 г. Тя му напомня за прекрасните дълги години като овчар в Добруджа. Мислите текат една след друга, бурни, неспокойни, тревожни! Войвода на дружина през 1875 г., защитила мирното българско население от турските издевателства, предателството на турски мекерета, за сражения с черкези, водени от Хороза. Колко много страх е всявал сред поробителите, колко ли са загинали от неговата точна стрелба?! И ето, той с вълнение си спомня за заседанията на Гюргевския революционен централен комитет, за голямото доверие, че го изпратиха за войвода, за своите другари. При спомена за тях веждите се свиват и мъка се изписва на лицето на този корав човек, който пред нищо не е трепвал!

Но размишленията са прекъснати от последния гърмеж! Ето, патроните свършват. 

Стоил войвода избира да запази живота на своите четници и се предава на турците: "Недейте стреля. Ще се предадем. Когато и самото време ни стане душманин, какво можем да направим?"

**Според писателя Цончо Родев, думите на войводата към турците, са автентични.

Многочислената турска потеря излавя четниците и ги подхвърля на страшен побой. За всички е ясно – в Сливен ги чака ново жестоко мъчение и черно турско бесило.

Потерята подкарва четниците към Сливен. Войвода обаче така не умира. Стоил Иванов Вучков отказва да върви и разгневените турци му отрязват главата пред очите на другарите му.

Днес една скромна чешма-паметник в местността Сатма чешма пее непрекъснато своята песен за това чедо, загинало през паметната 1876 г. за свободата на своята мила България. За геройската му смърт напомня и бялата мраморна плоча, поставена от признателното население на Сливенския край.

Помнете героите!  

** Източник: блогът на Insar --> www.insar.blog.bg

Какво не знаем за българската история..

Панагюрската женска народна носия се различава от традиционните облекла от другите български региони. При нея липсва натруфената украса. Цветовете са класически тъмни. Най-вече се отличава с дългата до земята права плисирана пола, която придава на панагюрката типично аристократично излъчване.

 Думата "аристократично" не е случайна, защото град Панагюрище е мястото, където след падането на България под турско робство се събират оцелелите Панове – царски и болярски родове, за да съхранят чистата българска кръв и тайните на родната история. 

В Панагюрище е била най-голямата крепост в цяла България – Каменград, която османските орди не успели да превземат в продължение на почти пет години. По тази причина султанът дарява храбрите панагюрци със специален статут на "войнугани". Непристъпната крепост, охранявана от 18 стражеви калета, била срината до основи от турците, а нейните камъни се издигнали новите къщи на свободните панагюрци.

 В града било забранено да се заселват турци. Дори било забранено да преспиват в него. На входовете на Панагюрище имало ковачници. Всеки турчин, който му се налагало да премине през града, спирал на първата ковачница, налбантинът разковавал подковите на коня му, турчинът влизал в Панагюрище, водейки коня си пеш за юздите (защото нямал право да го язди през града), а в ковачницата на другия край отново му подковавали копитата на коня му и турчинът продължавал пътя си. 

Панагюрци имали право да носят оръжия и да яздят коне според войнуганския статут. Въпреки дадените им свободи потомците на българските царски и болярски родове никога не се примирили с турското иго и непрекъснато се бунтували. 

От Панагюрище излизат стотици известни и неизвестни войводи и хайдути. Върховете Братия, Буная, Богдан, Арамлиец (чието турско име значи „хайдутин"), също и Лисец в Панагюрска Средна гора, са били хайдушки сборища. 

Под Лисец, където е историческото Оборище, турци не смеели да минат. Тук оставените белези от хайдути по вековните буки стояли и след Освобождението, които видял и К. Иречек. Още се помнят легендите за Балчо войвода, Стоян войвода, войводата Ильо Стоянов, Хайдут Стоян, Пано войвода, Бейко войвода, Хайдут Ангел, Драгула войвода (той е истинският прототип на Дракула, а не влашкия Влад III Цепеш), поп Дельо Докузан, Тасо Хайдутина (Тасо Атанасов Дудеков), Луда Яна войвода, Душко войвода, Ненчо войвода, Дели Аршенко, Янко Кавлака, Рада Байряктар, Петра войвода, Яко войвода, Динчо войвода, Пенчо Пехливан, Странджата, Лапавицата, Тодор войвода, Орчо войвода и още други, но може би най-великият е бил Страхил войвода, който водил многобройна дружина, с която държал целия Пазарджишки район в страх.

Априлското въстание не е единственото Панагюрско въстание. През 1575 год. пламва въстанието на войниганите в Панагюрище. Турският историк Ахмед Рефик в книгата си “България под турско владичество” съобщава, че панагюрци са въстанали против изпращането на войници в Цариград. Те не само отказали да отидат в Цариград, но подбутнали и войниганите в турската столица, та и те се разбунтували и избягали – напуснали столицата. Султан Мурад ІІІ изпраща Субаши Хюсеин и съобщава до бея на Пловдив да се арестуват водителите на панагюрци и под силна охрана да се откарат в Цариград. Водители били Райко Драгомиров, Недялко Ников, Досю Горнидже, Петър Длавиде и Недялко Кледостон.

Някои родове в Панагюрище все още пазят чисто българското ДНК и истинската българска история.


Тук отварям скоби - ще цитирам Юджийн Скайлър (американски генерал консул, който е пратен в България през 1876 г - след потушаването на Априлското въстание, да събере сведения за турските издевателства над населението, което почти не е оказало съпротива). Скайлър и Макхаган отпътуват за България на 23 Юли. Към тях се присъединява кореспондентът на германския вестник "Кьолнише цайтунг" Шнайдер, както и княз Алексей Церетели- втори секретар на руското посолство в Константинопол. Те прекарват в България три седмици, документирайки зверствата, извършени в населени места в Южна България три месеца по-рано.

Ролята на Скайлър в освобождението на България предизвиква острото недоволство на османските управници, които протестират пред американското правителство. Американският държавен секретар Хамилтън Фиш също е недоволен от Скайлър, тъй като последният е действал без неговото знание или съгласие. Той обмисля отзоваването на Скайлър от Турция, но впоследствие се отказва от това намерение, за да не се изтълкува то като липса на симпатия спрямо българите.

Когато новият президент Ръдърфорд Хейс встъпва в длъжност, Скайлър е подложен на допълнителни атаки в турската преса, като е обвинен в пристрастност към българите. На 3 януари 1878 г. турското правителство настоява за отзоваването му: "За Високата порта оставането на г-н Скайлър като генерален консул е сериозна пречка за дипломатическите отношения и за администрирането на провинциите.”

На 29 май 1878 г. Скайлър е разследван от страна на Държавния департамент и се стига до заключението, че “неговите чувства и симпатии са силно антитурски” и “той значително е допринесъл за охлаждането на британските симпатии към борещата се с Русия Турция”, като дипломатът е укоряван за неговата “неоторизирана, извършена по собствена инициатива мисия в България”.

"Панагюрище (Отлуккьой) е бил нападнат от редовна войска и башибозуци на 11 май. Явно не е била изпращана покана да се предадат. След слаба съпротива от страна на въстаниците градът е бил превзет. Много от жителите се разбягали, но около 3000 били изклани, повечето от които жени и деца. От тях към 400 души били жители на града Панагюрище, а останалите на девет съседни села, жителите на които били подирили убежище в града. 
Четиристотин сгради, включително и пазарът, и най- големите и хубави къщи били изгорени. И двете църкви били разрушени и почти сринати със земята. В едната стар мъж бил изнасилен в олтара и след това после жив изгорен. Две от училищата били изгорени; третото, което изглеждало на частна къща, се спасило. От многобройните сведения, събрани от мен, личи, че едва ли някоя жена в града е избягнала насилието и бруталното отношение. Главорезите нападали деца на осем и стари жени на осемдесет, без да щадят нито възраст, нито пол. Изтръгвали очите на стари хора, рязали им членовете, а след това ги оставяли да умрат, ако не се намерел някой по-милостив човек да ги доубие. Бременни жени били разпаряни и не-родените още деца били разнасяни победоносно набучени на върховете на щикове и саби, а малки деца били принуждавани да носят още кървящите глави на другарчетата си.
 Тази сцена на грабеж, похот и убийства продължила три дни, когато останалите живи били принудени да погребат телата на мъртвите. Извършилите тези зверства били главно редовни войски, командувани от Хафъз паша. Турците твърдели и селяните признават, че 14 мюсюлмани били убити, между тях и две жени, които паднали с оръжие в ръка по време на една схватка с отряд, който отказал да се предаде на въстаниците."

На 12 май Хафъз паша със своите части пристигнал откъм: Стрелча, слизайки до голямата църква, дето също били издигнати окопи. Там се намирали около 70 мъже, от които едва 30 били добре въоръжени. На другото укрепление е имало 150 мъже, като Бенковски с 80 добре въоръжени българи се намирал в една местност в планините, наричана Сивата грамада, откъдето очаквал да минат нападащите части. Българите твърдят, че никакви покани за предаване не са им били изпращани, въпреки че се казва, че едно писмо в този смисъл е било получено от един от водителите, който го бил укрил от останалите. Те заявяват, че когато дошли редовни войски до върха на хълма да оглеждат града, започнали да стрелят, а като се приближили, захванали да го бомбардират. Бомбардирането започнало в 9 часа сутринта на 12 май и било спряно приблизително към полунощ. Някои от жителите успели да избягат, но други били възпрепятствувани от кавалерията и били или хванати пленници, или били убити. Ограбването на града и избиването на жителите започнало в петък през нощта и продължило до вторник през нощта. В събота Хафъз паша се опитал да спре грабежа, но поради недоволството на башибозуците на Али бей и Тосун бей допуснато било грабежът да продължи до вторник. Всяка къща била ограбена и близо 400 от всичко 3000-те къщи на града били изгорени. Панагюрище бил значителен търговски център и изгорените къщи обхващали пазара, църквите и всичките училища, с изключение на едно девическо училище, което поради местоположението си не било забелязано. Съгласно най-добрите сведения, които можах да получа чрез внимателно сравняване на сведенията, над 2000 души са били убити във и около града. От тях 769 (264 мъже, 288 жени и 217 деца) били жители на самия Панагюрище, както се вижда от един списък с имена, който притежавам. Другите били от деветте села Динката, Щърково, Елшица, Джумая, Калакларе, Попинци, Ерели, Кепели, Бяга и Чехлари, които отчасти поради увещания и заплахи от страна на въстаниците и отчасти поради страха от мюсюлманите намерили убежище в града преди приближаването на войската.

Превземането и разграбването на това място, където редовната войска взела главно участие, било придружено от най-диви жестокости и варварство. Изглежда, надали има жена или мома там, които да са останали неизнасилени. Общо извънредно трудно беше да се получат сведения за действия от този род, тъй като поради естествената им скромност жените не желаеха да съобщават за действия, които вярваха, че ще се отразят върху личната им чест, а и мъжете не обичаха да разправят такива работи за своите жени, сестри и дъщери. Нека да добавя и това, че целомъдрието и чувството за чест сред българите е толкова голямо, че нито една жена, за която се знае, че е била изнасилена или прелъстена, не може вече да се омъжи. Обезчестявания и насилия, изглежда, са били толкова чести в Панагюрище, че както се вижда, трудно е да се укрие истината, и аз за нещастие получих най-добрите доказателства за всякакъв вид изнасилвания по отношение на жени и момичета от всяка възраст. Налице бяха актове на зверско отношение, извършено не само върху женския пол. Между другите жертви на похотта на войниците беше и Райка, учителката, за която вече говорих, която била на няколко пъти изнасилвана. Впоследствие била издадена заповед за арестуването й и тя била запряна в къщата на мюдюра в Панагюрище, който също я изнасилил и малтретирал. Този факт бе оспорен на място, тъй като момичето само го отрича. Вярно е, че тя отричаше това пред мен, когато бе разпитвана в присъствието на лекаря на затвора и някои други лица и минаващите по улицата. Когато тя бе запряна в харема на имама в Пловдив, аз можах да я видя на улицата, където тя беше докарана за тази цел. При много частни разговори с нея по-късно тя признаваше, че е била изнасилвана, и нейното свидетелствуване бе потвърдено, що се касае до войниците, от една жена, която е присъствувала и е била очевидец. Че тя е отричала това в съда и че й било предложено да бъде подложена на медицинско изследване, аз не мога да го повярвам. Направени бяха пред мен изявления в този смисъл, но всякога от лица, които не са присъствували при нейния разпит. Селим ефенди, председателят на съда, когото попитах за това, ми заяви, че подобно нещо не е станало пред неговия съд и че за първи път въобще чува за това, добавяйки, че подобен въпрос не й е бил даже поставян.

Между другите актове на варварство Теодор Хаджипеев, стар мъж на 75 години, бил измъчван в олтара на църквата, след което бил убит и изгорен. Един стар сляп мъж, Дончо Стригалов, бил завързан в къщата си и изгорен жив. На друг старец, Цвятко Бояджиев, обществен благодетел, чието милосърдие се разпространявало и над мюсюлманите, както и над християните, били извадени очите, след което бил убит и изгорен. На свещеника Нестор били отрязани пръстите един по един, за да му вземат насила пари. Четирима от осемте свещеници били убити. Всички църкви били разрушени и усилията те да бъдат осквернени сочат религиозната омраза на мюсюлманите. Под олтара и под пода на църквата „Света Дева Мария“ се виждаха големи дупки, изкопани с надежда да се намери скрито имане. Труповете на няколко деца, които са били закопани зад църквата, бяха също изкопани с надежда да се намери имане — те бяха изядени от кучетата.

Ако и загубите на града да бяха малки в сравнение с някои други селища, при все това поради обирите отчаянието бе и е твърде голямо. Местната индустрия понастоящем е изцяло разорена и жителите въпреки загубите си са принудени да заплатят редовните си данъци независимо от щетите, причинени от нападащите части. В един от хамбарите житото, принадлежащо на турските събирачи на десятък, било изгорено от войската, но местните жители бяха задължени да възстановят неговата стойност — 75 лири.

Нека не забравяме нашата история- колко жертви сме дали и какво ни е струвало да преживеем кошмарните събития!

We need just love..

Movies.. Quiotes