Какво не знаем за българската история..

Панагюрската женска народна носия се различава от традиционните облекла от другите български региони. При нея липсва натруфената украса. Цветовете са класически тъмни. Най-вече се отличава с дългата до земята права плисирана пола, която придава на панагюрката типично аристократично излъчване.

 Думата "аристократично" не е случайна, защото град Панагюрище е мястото, където след падането на България под турско робство се събират оцелелите Панове – царски и болярски родове, за да съхранят чистата българска кръв и тайните на родната история. 

В Панагюрище е била най-голямата крепост в цяла България – Каменград, която османските орди не успели да превземат в продължение на почти пет години. По тази причина султанът дарява храбрите панагюрци със специален статут на "войнугани". Непристъпната крепост, охранявана от 18 стражеви калета, била срината до основи от турците, а нейните камъни се издигнали новите къщи на свободните панагюрци.

 В града било забранено да се заселват турци. Дори било забранено да преспиват в него. На входовете на Панагюрище имало ковачници. Всеки турчин, който му се налагало да премине през града, спирал на първата ковачница, налбантинът разковавал подковите на коня му, турчинът влизал в Панагюрище, водейки коня си пеш за юздите (защото нямал право да го язди през града), а в ковачницата на другия край отново му подковавали копитата на коня му и турчинът продължавал пътя си. 

Панагюрци имали право да носят оръжия и да яздят коне според войнуганския статут. Въпреки дадените им свободи потомците на българските царски и болярски родове никога не се примирили с турското иго и непрекъснато се бунтували. 

От Панагюрище излизат стотици известни и неизвестни войводи и хайдути. Върховете Братия, Буная, Богдан, Арамлиец (чието турско име значи „хайдутин"), също и Лисец в Панагюрска Средна гора, са били хайдушки сборища. 

Под Лисец, където е историческото Оборище, турци не смеели да минат. Тук оставените белези от хайдути по вековните буки стояли и след Освобождението, които видял и К. Иречек. Още се помнят легендите за Балчо войвода, Стоян войвода, войводата Ильо Стоянов, Хайдут Стоян, Пано войвода, Бейко войвода, Хайдут Ангел, Драгула войвода (той е истинският прототип на Дракула, а не влашкия Влад III Цепеш), поп Дельо Докузан, Тасо Хайдутина (Тасо Атанасов Дудеков), Луда Яна войвода, Душко войвода, Ненчо войвода, Дели Аршенко, Янко Кавлака, Рада Байряктар, Петра войвода, Яко войвода, Динчо войвода, Пенчо Пехливан, Странджата, Лапавицата, Тодор войвода, Орчо войвода и още други, но може би най-великият е бил Страхил войвода, който водил многобройна дружина, с която държал целия Пазарджишки район в страх.

Априлското въстание не е единственото Панагюрско въстание. През 1575 год. пламва въстанието на войниганите в Панагюрище. Турският историк Ахмед Рефик в книгата си “България под турско владичество” съобщава, че панагюрци са въстанали против изпращането на войници в Цариград. Те не само отказали да отидат в Цариград, но подбутнали и войниганите в турската столица, та и те се разбунтували и избягали – напуснали столицата. Султан Мурад ІІІ изпраща Субаши Хюсеин и съобщава до бея на Пловдив да се арестуват водителите на панагюрци и под силна охрана да се откарат в Цариград. Водители били Райко Драгомиров, Недялко Ников, Досю Горнидже, Петър Длавиде и Недялко Кледостон.

Някои родове в Панагюрище все още пазят чисто българското ДНК и истинската българска история.


Тук отварям скоби - ще цитирам Юджийн Скайлър (американски генерал консул, който е пратен в България през 1876 г - след потушаването на Априлското въстание, да събере сведения за турските издевателства над населението, което почти не е оказало съпротива). Скайлър и Макхаган отпътуват за България на 23 Юли. Към тях се присъединява кореспондентът на германския вестник "Кьолнише цайтунг" Шнайдер, както и княз Алексей Церетели- втори секретар на руското посолство в Константинопол. Те прекарват в България три седмици, документирайки зверствата, извършени в населени места в Южна България три месеца по-рано.

Ролята на Скайлър в освобождението на България предизвиква острото недоволство на османските управници, които протестират пред американското правителство. Американският държавен секретар Хамилтън Фиш също е недоволен от Скайлър, тъй като последният е действал без неговото знание или съгласие. Той обмисля отзоваването на Скайлър от Турция, но впоследствие се отказва от това намерение, за да не се изтълкува то като липса на симпатия спрямо българите.

Когато новият президент Ръдърфорд Хейс встъпва в длъжност, Скайлър е подложен на допълнителни атаки в турската преса, като е обвинен в пристрастност към българите. На 3 януари 1878 г. турското правителство настоява за отзоваването му: "За Високата порта оставането на г-н Скайлър като генерален консул е сериозна пречка за дипломатическите отношения и за администрирането на провинциите.”

На 29 май 1878 г. Скайлър е разследван от страна на Държавния департамент и се стига до заключението, че “неговите чувства и симпатии са силно антитурски” и “той значително е допринесъл за охлаждането на британските симпатии към борещата се с Русия Турция”, като дипломатът е укоряван за неговата “неоторизирана, извършена по собствена инициатива мисия в България”.

"Панагюрище (Отлуккьой) е бил нападнат от редовна войска и башибозуци на 11 май. Явно не е била изпращана покана да се предадат. След слаба съпротива от страна на въстаниците градът е бил превзет. Много от жителите се разбягали, но около 3000 били изклани, повечето от които жени и деца. От тях към 400 души били жители на града Панагюрище, а останалите на девет съседни села, жителите на които били подирили убежище в града. 
Четиристотин сгради, включително и пазарът, и най- големите и хубави къщи били изгорени. И двете църкви били разрушени и почти сринати със земята. В едната стар мъж бил изнасилен в олтара и след това после жив изгорен. Две от училищата били изгорени; третото, което изглеждало на частна къща, се спасило. От многобройните сведения, събрани от мен, личи, че едва ли някоя жена в града е избягнала насилието и бруталното отношение. Главорезите нападали деца на осем и стари жени на осемдесет, без да щадят нито възраст, нито пол. Изтръгвали очите на стари хора, рязали им членовете, а след това ги оставяли да умрат, ако не се намерел някой по-милостив човек да ги доубие. Бременни жени били разпаряни и не-родените още деца били разнасяни победоносно набучени на върховете на щикове и саби, а малки деца били принуждавани да носят още кървящите глави на другарчетата си.
 Тази сцена на грабеж, похот и убийства продължила три дни, когато останалите живи били принудени да погребат телата на мъртвите. Извършилите тези зверства били главно редовни войски, командувани от Хафъз паша. Турците твърдели и селяните признават, че 14 мюсюлмани били убити, между тях и две жени, които паднали с оръжие в ръка по време на една схватка с отряд, който отказал да се предаде на въстаниците."

На 12 май Хафъз паша със своите части пристигнал откъм: Стрелча, слизайки до голямата църква, дето също били издигнати окопи. Там се намирали около 70 мъже, от които едва 30 били добре въоръжени. На другото укрепление е имало 150 мъже, като Бенковски с 80 добре въоръжени българи се намирал в една местност в планините, наричана Сивата грамада, откъдето очаквал да минат нападащите части. Българите твърдят, че никакви покани за предаване не са им били изпращани, въпреки че се казва, че едно писмо в този смисъл е било получено от един от водителите, който го бил укрил от останалите. Те заявяват, че когато дошли редовни войски до върха на хълма да оглеждат града, започнали да стрелят, а като се приближили, захванали да го бомбардират. Бомбардирането започнало в 9 часа сутринта на 12 май и било спряно приблизително към полунощ. Някои от жителите успели да избягат, но други били възпрепятствувани от кавалерията и били или хванати пленници, или били убити. Ограбването на града и избиването на жителите започнало в петък през нощта и продължило до вторник през нощта. В събота Хафъз паша се опитал да спре грабежа, но поради недоволството на башибозуците на Али бей и Тосун бей допуснато било грабежът да продължи до вторник. Всяка къща била ограбена и близо 400 от всичко 3000-те къщи на града били изгорени. Панагюрище бил значителен търговски център и изгорените къщи обхващали пазара, църквите и всичките училища, с изключение на едно девическо училище, което поради местоположението си не било забелязано. Съгласно най-добрите сведения, които можах да получа чрез внимателно сравняване на сведенията, над 2000 души са били убити във и около града. От тях 769 (264 мъже, 288 жени и 217 деца) били жители на самия Панагюрище, както се вижда от един списък с имена, който притежавам. Другите били от деветте села Динката, Щърково, Елшица, Джумая, Калакларе, Попинци, Ерели, Кепели, Бяга и Чехлари, които отчасти поради увещания и заплахи от страна на въстаниците и отчасти поради страха от мюсюлманите намерили убежище в града преди приближаването на войската.

Превземането и разграбването на това място, където редовната войска взела главно участие, било придружено от най-диви жестокости и варварство. Изглежда, надали има жена или мома там, които да са останали неизнасилени. Общо извънредно трудно беше да се получат сведения за действия от този род, тъй като поради естествената им скромност жените не желаеха да съобщават за действия, които вярваха, че ще се отразят върху личната им чест, а и мъжете не обичаха да разправят такива работи за своите жени, сестри и дъщери. Нека да добавя и това, че целомъдрието и чувството за чест сред българите е толкова голямо, че нито една жена, за която се знае, че е била изнасилена или прелъстена, не може вече да се омъжи. Обезчестявания и насилия, изглежда, са били толкова чести в Панагюрище, че както се вижда, трудно е да се укрие истината, и аз за нещастие получих най-добрите доказателства за всякакъв вид изнасилвания по отношение на жени и момичета от всяка възраст. Налице бяха актове на зверско отношение, извършено не само върху женския пол. Между другите жертви на похотта на войниците беше и Райка, учителката, за която вече говорих, която била на няколко пъти изнасилвана. Впоследствие била издадена заповед за арестуването й и тя била запряна в къщата на мюдюра в Панагюрище, който също я изнасилил и малтретирал. Този факт бе оспорен на място, тъй като момичето само го отрича. Вярно е, че тя отричаше това пред мен, когато бе разпитвана в присъствието на лекаря на затвора и някои други лица и минаващите по улицата. Когато тя бе запряна в харема на имама в Пловдив, аз можах да я видя на улицата, където тя беше докарана за тази цел. При много частни разговори с нея по-късно тя признаваше, че е била изнасилвана, и нейното свидетелствуване бе потвърдено, що се касае до войниците, от една жена, която е присъствувала и е била очевидец. Че тя е отричала това в съда и че й било предложено да бъде подложена на медицинско изследване, аз не мога да го повярвам. Направени бяха пред мен изявления в този смисъл, но всякога от лица, които не са присъствували при нейния разпит. Селим ефенди, председателят на съда, когото попитах за това, ми заяви, че подобно нещо не е станало пред неговия съд и че за първи път въобще чува за това, добавяйки, че подобен въпрос не й е бил даже поставян.

Между другите актове на варварство Теодор Хаджипеев, стар мъж на 75 години, бил измъчван в олтара на църквата, след което бил убит и изгорен. Един стар сляп мъж, Дончо Стригалов, бил завързан в къщата си и изгорен жив. На друг старец, Цвятко Бояджиев, обществен благодетел, чието милосърдие се разпространявало и над мюсюлманите, както и над християните, били извадени очите, след което бил убит и изгорен. На свещеника Нестор били отрязани пръстите един по един, за да му вземат насила пари. Четирима от осемте свещеници били убити. Всички църкви били разрушени и усилията те да бъдат осквернени сочат религиозната омраза на мюсюлманите. Под олтара и под пода на църквата „Света Дева Мария“ се виждаха големи дупки, изкопани с надежда да се намери скрито имане. Труповете на няколко деца, които са били закопани зад църквата, бяха също изкопани с надежда да се намери имане — те бяха изядени от кучетата.

Ако и загубите на града да бяха малки в сравнение с някои други селища, при все това поради обирите отчаянието бе и е твърде голямо. Местната индустрия понастоящем е изцяло разорена и жителите въпреки загубите си са принудени да заплатят редовните си данъци независимо от щетите, причинени от нападащите части. В един от хамбарите житото, принадлежащо на турските събирачи на десятък, било изгорено от войската, но местните жители бяха задължени да възстановят неговата стойност — 75 лири.

Нека не забравяме нашата история- колко жертви сме дали и какво ни е струвало да преживеем кошмарните събития!

We need just love..